Което тя направи веднага. Съобщи му, че идното лято пристига в Европа, определи му среща на 15 септември 1895 г. в девет часа сутринта в една странноприемница в Баден-Баден, чието име й бе посочила една от камериерките на графиня Анастасия: А ако, когато пристигнеш, странноприемницата вече не съществува, чакай ме там, където е била вратата. Инак, вътре. И ХАРЧИ МАЛКО ПОВЕЧЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ!
Последна австралийска разходка в края на австралийското лято — Клейтън Пайк ги покани на пътешествие с шхуната си край прекрасния Голям бариерен риф. Застанала на палубата, до защитната преграда, която не й вдъхваше особено доверие (Лизи знаеше да плува, а тя не, но отказваше да се научи), Хана наблюдаваше две-три големи бели акули човекоядци (те поне не правеха тази глупава разлика между мъже и жени) да се стрелкат над коралите.
Нямаше никакви новини от Куентин.
Чието име щеше да произнесе пред Лизи след двайсет и пет години. Опитала се беше да поразпита Саймън Кланси. Но той нищо не знаеше. Поли беше направил разследване, Пайк също — всичко, което можаха да научат беше, че Куентин наистина е минал през Брисбейн няколко месеца преди това. Сбил се в някаква кръчма, но без особени поражения. Оттогава пълно мълчание.
Представяше си го как върви, сам. „Валсуваща Матилда“.
… Сетне започна да се подготвя за голямото заминаване и колкото повече наближаваше часът, я обхващаше някаква треска. Щеше да промени живота си, континента, полукълбото. Там, където отиваше, тя никога не бе ходила, въпреки че отново ще е в Европа. Най-после и най-вече — това е чувството, което взе връх в нея — ще започне голямата офанзива, чиято крайна цел е Тадеуш.
„Тръгваш, валсуваща Матилда, точно както Куентин, да обходиш планетата.“
Преди да се качи на борда, в каютата си първа класа на презокеанския кораб на Ориент Лайн, тя за последен направи и провери сметките си: шейсет и четири хиляди шестстотин двайсет и седем лири стерлинги я очакваха в Лондон. Доста значителна бойна плячка, натрупана за трийсет и пет месеца.
Тя, Лизи и Шарлот О’Мали потеглиха на 11 юни 1895 г. Но не сами. Англичанинът-следващ-цирка-за-да-види-дали-звероукротителят-ще-бъде-изяден, Поли Туейтс, който сега работеше единствено за нея, също пътуваше.
Лизи си поплака малко, когато видя как изчезва Австралия, където бе родена. Но не за дълго — Хана й бе купила дванайсет нови рокли.
Книга 3
… А машинката работи…
18.
Площад „Сейнт Джеймс“
— Някога в Австралия познавах — рече Хана с много ясен глас на дебелата дама, облечена в лилаво — един човек, който много приличаше на вас, но може би беше по-възпитан. Там, сред овцете му, го наричаха Арчибалд. Имаше същите мустаци като вас.
— Това е скандално — каза дебелата дама, задъхвайки се. И се опита да се скрие зад лорнета си, инкрустиран със съвършено еднакви диаманти.
— Различаваше се и по още нещо — говоря за Арчибалд, той се къпеше. Може би не всеки ден, но поне един път месечно. Не вонеше от двайсет ярда. Като някои.
В просторния бляскав салон на приземния етаж в голямата къща се възцари тишина, каквато би настъпила, ако изведнъж бе паднал таванът. Къщата се намираше на централно място на площад „Сейнт Джеймс“, имаше трийсет и две стаи, наемът беше шест хиляди лири годишно. Десетте или дванайсетте козметички и други служителки с по-нисък ранг в престилки в черно и наситено червено замръзнаха. Както и петдесетината намиращи се там клиентки.