— И вие бихте искали да говорите на Нейно величество царицата?
— За да я моля на колене, така както моля и вас.
Тя изобщо не бе казала на Анастасия, че е еврейка, и винаги се бе представяла за немска полякиня от добро семейство. Сдържайки с мъка срама и отвращението от собствените си лъжи, които бе принудена да изрича относно своя произход, Хана приписа на Мендел единствената история, която можеше да го спаси. Защото тя бе казала, че преди да го арестуват, Визокер е бил малко евреин (не много) и известен амбулантен търговец от Полша, както може да го докаже Балтийската банка. Един ден във Варшава, тогава тя все още изобщо не го познавала, той я спасил от лапите на четирима нехранимайковци евреи, които я набили — още има белези и може да ги покаже — и се готвели да я изнасилят. Визокер й се притекъл на помощ. В героичната битка, която водил сам срещу четиримата, той бил ранен, но слава богу не смъртоносно. Почти всичките нападатели били мъртви, най-вече защото след това се скарали помежду си за парите, откраднати от нея. А бедният Визокер, виновен единствено за това, че е проявил смелост, се озовал осъден на двайсет години каторга и доживотно изселване…
— Крайно е несправедливо, госпожо. Без него щях да бъда завинаги озлочестена и несъмнено мъртва. От мъка, ако не от раните си. Споменът за тази ужасна несправедливост не ми дава покой…
Тя дори успя да се разплаче, докато разказваше това. Без да се напъва всъщност, дотолкова обичта към Мендел я поглъща и действително я вълнува.
Анастасия каза, че не знае, че молбата е нечувана, ще каже на графа, а също и на майка си, с която ще се посъветва. Толкова е необичайна тази молба… Освен това трябва да се отиде в Русия, където те с графа наистина са ходили миналата година за церемонията по коронясването, но където изобщо не възнамеряват да се връщат поне в близко бъдеще. Сълзите на Хана все пак я трогнаха, почти я разплакаха, толкова историята е драматична и тъжна…
Накрая обеща, че ще направи всичко, което е по силите й.
Вълна от ярост се надигна у Хана, за щастие успя да я прикрие: „Тази малка гадна мръсница антисемитка… Която не би могла да преживее без ордата си прислужници и никога не е правила нищо друго, освен да си вдига краката, подсмърчайки. И от това зависи животът на Мендел!“.
Усмихна се с точно премерено болезнено унижение:
— Благодаря, о, благодаря!
Завърна се в Париж, като пътьом се отби в Кьолн. Срещна се с директора на банката, при когото я изпрати интендантът на фон Зонердек. Появи се с великолепен екипаж и с невероятно безгрижие и надменност веднага заяви на банкера, че възнамерява да направи при него едно скромно влогче от двайсет и пет — трийсет хиляди лири, нищожна работа; не знае точно колко са, за нея парите съвсем нямат значение, а и тя е толкова неосведомена…
Но има един млад братовчед, който направо бълнува за финанси, пък и той няма друг избор, ако желае някой ден да наследи чичо си, който притежава половината Мелбърн, в това число една банка и една мореплавателна компания, плюс влакове и един милиард овци. Та дали би могло братовчед й, все още малко недодялан — „знаете как е: той е от бедния клон на семейството, трябва да се поочупи. Но е много умен, в сметките няма равен, знае немски, руски и полски“ — да изкара нещо като обучение, поне да навлезе? „Толкова ми хвалиха вашата банка в Кьолн и способностите ви. Между другото, бихте ли могли да проучите за мен възможностите за капиталовложения? Не за тази малка сума, която току-що внесох, говоря за по-значителни суми, имам четиристотин хиляди лири, с които наистина не зная какво да правя. На братовчед ми шест или осем месеца обучение биха му били достатъчни. Няма да му плащате, разбира се. Аз му давам скромна издръжка. Колкото е необходимо, не повече. На тази възраст лесно се пилее… Колко хектара имаме в Австралия ли? Не бих могла да ви кажа точно: шест или осем милиона хектара, не повече. Най-много са златните ни мини в Балард и Батърс, които…“
В Париж се зае с обзавеждането на апартамента на улица „Анжу“ 10, който щеше да задържи много дълго.
— Струва ми се — саркастично я подкачи Поли Туейтс, дошъл при нея (мъжът на братовчедка му е посланик на Нейно величество във Франция), — че ще накарате да боядисат в черно и наситено червено дори вътрешните стени на ковчега ви.