— Аз никога няма да умра, Поли. Освен ако не ми се прииска. Но идеята е добра.
За един месец претъпка и осемте стаи с книги. Обиколи всички книжарници (но никъде не бяха виждали рус млад мъж, много висок и много, много красив, може би поляк, руснак или немец, или пък французин, на възраст двайсет и три години и страстен почитател на литературата). Сдоби се със стряскащо количество книги, предимно трудове по въпросите, в които желаеше да се задълбочи. Погълна ги на един дъх, четеше по десет часа без прекъсване, по цели нощи с невероятно настървение, което нищо не можеше да уталожи. Не се задоволи само с четене. Защото наистина се захвана със своето обучение, водена от разкъсваща треска, която порази дори Поли. През следващите две години тя методично попълни докрай всичките си пропуски и най̀ вече един интелектуален глад и недостиг, които датираха от седем-осем години, когато бе спряла да ходи на училище, пренебрегвайки равина на своя щетъл, защото бе разбрала, че той не може да я научи на нищо повече. Целта й беше ясна: искаше да бъде най-голямата специалистка в света в областта на козметиката, никой не трябваше да знае повече от нея или колкото нея; затова тя кълвеше, сякаш обсебена от някаква мания, отсяваше полезното от онова, което само щеше да й пълни главата.
„Но не забравяй изтънчеността…“ Към всички дисциплини, на които бе направила списък и изучаваше неотклонно цели двайсет и три месеца, тя прибави изкуството във всичките му форми. „Поли, тази вечер ще ме водите на театър. Утре — на опера.“ — „Добре, Хана. На вашите заповеди, шефе.“
Записа се в Академията по изящни изкуства. За свое най-голямо разочарование, почти отчаяние, откри, че няма талант за нищо, направо чудо: нито за рисуване, нито за живопис, нито за скулптура, нито дори за декоративно изкуство. Това я вбеси: „Аз съм наистина пълна тъпачка! Способна ли съм изобщо на нещо“.
… Единствено да се съблече чисто гола и да позира пред тези не особени чисти брадатковци, с вратовръзки, широки колкото погребален саван. Предложиха й и тя бе доста изкушена да приеме. „Не се самозалъгвай. Все повече имаш нужда от мъж в леглото. Гальовен за предпочитане, но не много, златната среда. Нежен и груб, и да разбира кога какъв трябва да бъде.“
— Не настоявайте, Поли…
В една ноемврийска вечер Мариан, който не бе посмял дори да позвъни или влезе в сградата въпреки дъжда, я чакаше на улица „Анжу“. Страхотно елегантен, въпреки свитата между раменете глава. Не каза нищо в присъствието на Поли и затова имаше причина: двамата все още не говореха един и същи език. Но поклати глава, докато я гледаше как излиза от асансьора със скърцаща макара — където на два-три пъти вече тя бе срещнала млад мъж с женствени очи на име Марсел Пруст (живееше на един етаж с нея).
Мариан бе пребродил Северна Германия, Дания и Белгия, но все още не бе открил Тадеуш. Използвайки престоя си в Белгия, той си бе купил френски разговорник и го бе изпробвал върху местното население. Вътре било пълно с идиотизми и езикът можел да се научи лесно. За доказателство започна да говори нещо неразбираемо. Тя го гледаше стъписана, после разбра и възкликна:
— Мили боже, Мариан, ти си на път да научиш белгийски!
Даде му всички сведения за банката в Кьолн, където го очакваха в първите дни на януари, така щеше да има време да прекара Коледа със семейството си. „Защо не дойдеш и ти, Хана?“ Не. По две причини: няма желание да види отново Полша; а и иска да е сама за празниците, както винаги. Пък и вече е взела решение: от 20 до 31 декември заминава за Англия, ще се види с Лизи, която обаче ще прекара Коледа много весело с Поли и неговото семейство. Тя един път завинаги е обяснила на Поли, както и на Лизи, съображенията си и те са я разбрали.
Мариан си тръгна след три дни.
Тя си намери любовник в началото на декември.
Отчасти защото постелята й беше студена, но много повече, защото той имаше двойното преимущество да е красив, с ръце, каквито тя харесваше, и да е художник. Вече й беше втръснало да се влачи от галерия на галерия, от кафене на кафене, от ателие на ателие и вечно да бъде преследвана от всичките тези брадати типове, които искаха да спят с нея — не веднага, докато гледаха само лицето й, а после, когато заговореше и се смееше, когато изведнъж се случваше нещо повече или по-малко непринудено, което ги караше вече да не могат да откъснат поглед от очите й. И от останалото. Избирайки един от тях, измежду най-чистите, най-умните и най-красивите (но не сред най-безпаричните, този имаше достатъчно пари; тя най-после сложи край на бойните действия, сега вече щяха да я оставят на мира.