… А може би изпитваше смътно съжаление за един друг художник, от къщата в Ботъни Бей, с когото така и не се запозна…
Любовникът й се казваше Рене Детуш и не я интересуваше самият той, а преди всичко познанията, които щеше да й позволи да натрупа. Доста добър беше в леглото — от моя гледна точка, Лизи. Той се смяташе за превъзходен. Карането на кола и правенето на любов са двете упражнения, в които мъжете са винаги убедени, че са неотразими, — но странно за един художник, или поне за образа, който тя си бе изградила за художниците, той беше много далеч от еротичните дързости на един Лотар Хътуил. Дори беше ревнив, а това разсмиваше Хана до сълзи, и целият почервеня, когато тя започна да позира гола в ателието му („ами ако бях отишла при някой друг!“) пред цяла група приятели, защото смяташе, че досегашният му модел е една „едра бяла наденичка“ — изразът беше неин.
— Щях обаче да ти спестя по три франка на сеанс. Освен това небезизвестната Колет се показва гола, а защо аз да не мога?
Той се разсърди. „Няма да го държа дълго.“
На улица „Анжу“ тя беше на две крачки от улица „Фобур Сент Оноре“ и улица „Риволи“. Всеки или почти всеки ден изучаваше магазините по тях. Не се задоволяваше просто да ги оглежда и да ги сравнява, да критикува вътрешността или витрините им, какво продават, колко и в какъв вид: влизаше, представяше се като клиентка или като модистка от южното полукълбо, която е на учебно пътешествие. Купуваше малко, лудостта й бе преминала; вярно че вече имаше четирийсет рокли, без да брои всичките аксесоари към тях. Преценяваше продавачките, държането им, недостатъците и качествата им.
Същото беше с шивачите. Запаметяваше. За по-късно — моментът още не бе настъпил.
Като художник Рене беше талантлив. Не и гениален, което компенсираше с доста добър критичен усет и широки връзки. Запозна я с Гиомен, Писаро, Синяк, Реноар, Леон Бонар, на когото бе позирал Виктор Юго, с американката Мери Касат; с един млад поет с акцент като ромонеща от зори водна мелница, Пол Клодел, с един журналист политик с безмилостен хумор, Жорж Клемансо. Видя как Едгар Дега завършва своята „Гола жена, която изтрива шията си“ и ако не беше ревността на Детуш, би позирала за него, който бе очарован от сивите й очи. Рене я заведе в Живерни при Клод Моне, където обядваха, а през пролетта на 96-а у мърморкото Пол Сезан в Прованс, който се възстановяваше от страхотния провал на първата си самостоятелна изложба при Амброаз Волар. „Искате да купите нещо мое? Единствена сте. Вземете каквото искате…“ От Екс, все така с Рене, тя отиде в Монте Карло — откриването на Лазурния бряг, боже мой, Лизи, — където игра в казиното и спечели седемнайсет хиляди франка за една вечер.
„Ето поне едно нещо, което умея да правя.“
Но тези така лесно грабнати пари й се струваха без стойност. Пареха пръстите й, не бяха наистина нейни. Споменаха й за терен от дванайсет хектара на един от хълмовете на някакъв град, наречен Кан, и със седемнайсетте хиляди франка тя го купи, без дори да го види. Казаха й, че оттам можело да се види морето и причината й се стори достатъчна.
След връщането в Париж скъса с Рене. „Понасях го шест месеца, дойде ми до гуша.“ Той заплаши, че ще се самоубие, ако тя го напусне. Тя му поднесе въже, уж намазано с цианкалий, вързано с черна панделка. Това окончателно го съсипа. Скъса не заради някой друг мъж, макар кандидатите да се надпреварваха, а защото бе получила всичко, което той бе могъл да й даде. Не я бе научил на нищо повече от това, което вече знаеше за начина, по който едно тяло може да притиска друго… въпреки че от него узна много неща за художниците, за живописта, за думите, използвани в това изкуство.
Тъкмо бе скъсала, когато в началото на юни получи писмото от Анастасия.
Същия ден замина за Санкт Петербург.
— Би ли повторила? — помоли Лизи.
— Царское село. Императорският град, на руски. На петнайсет мили, около двайсет и пет километра южно от Санкт Петербург, столицата на Попови. Пристигнах на 29 юни в ранния следобед…
— С разтуптяно сърце.
— Мълчи. Вярно е, че много ме беше страх, Лизи. Не защото щях да се срещна с царицата, изобщо не ми пукаше, че е царица, аз струвам колкото нея…
— Повече.
— Струвам повече. Особено за себе си. В абсолютния смисъл също, впрочем. Мълчи… Но тази жена държеше в ръцете си съдбата на Мендел, затова се страхувах. Минахме покрай дачата на Толстой. По-нататък вляво е дворецът на Александър. Поради не знам каква си причина завихме надясно и влязохме в парка Монпарнас. Пред нас беше Китайският театър…