Поведе коня си из изпепелената ръж, пшеница и елда. Огромната равнина наоколо беше безлюдна, освен него нямаше друг конник или каруца. Беше безлюдно като в началото на света, все едно че нищо не се е случило, че конниците са изскочили от безкрайния хоризонт и отново са изчезнали в него. Разбира се, рано или късно щяха да се върнат. Винаги се връщаха. Слънцето беше като оловно. Досети се за свежата вода на потока. Пое по пътя, който бе изминал тичешком, за да се притече на помощ на едно малко момиче, което, като се замисли, всъщност нямаше голяма нужда от него. Навлезе под свода от върби и оскруши. Тук беше скрил конете и бруска си, оттук беше наблюдавал приближаването на погромаджиите: беше присъствал на веселия бяг на малката двойка, хваната ръка за ръка (за момент беше ги взел за деца на друговерците, заради русата коса на момчето, но най-вече защото не можеше да си представи, че едно еврейско момиче може да си играе с един млад поляк); беше присъствал на сцената пред сайванта до…
Подкара коня си към храсталаците край брега на потока. Шести ден вече беше в щетъла, ала чак когато се озова на малката полянка под склона, пред дигата от камъни и клони, редени старателно, разбра защо всъщност бе останал толкова дълго време.
Тя беше там, клекнала като съвсем малко момиче, каквото всъщност бе. Очите й бяха вперени в Мендел Визокер — непроницаем и тъй тежък поглед, със смущаваща дълбочина.
— Сама ли си?
Тя кимна. До нея лежеше торба, пълна с прясно набрани билки.
— Можеше да бъде някой друг — отбеляза Мендел. — Някой, способен да ти стори зло.
— Видях ви да идвате. Отдалеч.
Изобщо не помръдна и продължи да го гледа втренчено; учуден и отегчен Мендел изпита смущение, въпреки че се укори за това. Най-накрая отвърна поглед и го насочи към дигата:
— Ти ли направи това?
— Не, естествено.
— Защо „естествено“?
— Момчетата играят на такива неща. (В гласа й имаше някаква весела снизходителност.)
— Полският ти приятел?
— Да, Тадеуш.
— Него ли чакаш?
Мендел се реши отново да погледне младата си събеседница. Тя поклати глава и спокойно каза:
— Той няма да се върне.
Сетне, сякаш с удивителната си зрялост бе предугадила следващия въпрос на Мендел, започна да обяснява защо според нея Тадеуш няма да се върне. Нито днес, нито през следващите дни на това лято — явно Тадеуш го е срам, че преди шест дни се е държал като страхливец в сайванта на Темерл. Следователно, докато е тук и чака да се върне във Варшава да продължи образованието си, ще я избягва, нея, Хана.
— Иска да стане писател или изследовател — уточни тя. (Мечтателна, нежна, леко иронична светлина проблесна в светлите й ириси.) — Не мисля, че ще стане някога изследовател. Много е нежен. Но писател може би…
Мендел я гледаше изумен. И си мислеше: „Тя говори за малкия поляк, който все пак е с три-четири години по-голям от нея, както майка говори за сина си… Или както влюбена жена за любимия си“ И Мендел, който обикновено беше толкова многословен и езикът му — толкова остър, не знаеше какво да каже. Най-сетне попита:
— Но ти все пак ще го чакаш?
— Ммммм — промълви тя съвсем спокойно.
— А ако не дойде двайсет години?
Снизходителна усмивка пред наивността на ездача.
— О, той ще се върне!
Мендел замълча. Отново нямаше какво да каже. Разкъсван от множество доста объркани чувства, той изпитваше едновременно леко раздразнение пред подобна (почти арогантна) сигурност, мъчителна тревога и най-вече нежност, която наистина много го учуди, него, който още от юношеството си внимателно се бе пазил от всякакво привързване. Тръсна глава и обърна коня. Отдалечи се на няколко метра. Щеше да се върне в щетъла, да впрегне бруска и веднага да хване пътя за Тернопол. Много се беше забавил.
— Мендел Визокер…
Тя го извика с тихия си, спокоен глас. Той се обърна, дръпвайки леко юздите.
— Да?
Тя помълча, сетне попита:
— Не съм хубава, нали?
В миг той почти се просълзи. Тя се бе изправила, но не изглеждаше по-голяма в роклята си от черно сукно, доста широка и голяма за крехката й фигурка. Слънчевите лъчи, процеждащи се през листата, огряваха в полусянката тясното й триъгълно лице с високи, изрязани скули. Така то изглеждаше призрачно бледо, въпреки дребните лунички. Устата, прекалено тънка, ясно издаваше решимостта й. Медночервените коси обещаваха да станат гъсти и тежки. Контрастът с широко отворените сиви очи — които в момента с болезнена настойчивост гледаха втренчено Мендел в очакване на отговора — беше поразителен.