— Сега пък китайци!
— Лизи, не ми е до смях, ама никак.
— Зная.
— Влязохме в двореца, чиято фасада е триста метра широка…
— Нищо не съм казала.
— … направена е от пиластри и колони от бял камък на син фон, с позлатени орнаменти. Времето беше много хубаво, слънцето огряваше всички сгради, позлатените куполи на църквите, огромните градини. Толкова бях притеснена, че не бях способна да говоря или дори да отговарям, когато ми приказваха. Анастасия ме научи и хиляди пъти ме накара да повторя реверанса, който трябваше да направя, а аз се ужасявах като дете, аз, Хана, която не се страхува от нищо на този свят, си казвах, че ако объркам този реверанс, може би тази грешка ще струва главата на Мендел, ще го убия, защото лошо съм си сгънала коленете…
— Хана?
— Мълчи.
— Обичам те.
— Лизи.
— Хана, не ти прилича да се съмняваш или да се страхуваш. Но тъй като е ставало дума за Мендел…
— За него ставаше дума. Невероятен брой слуги, мъже в бели униформи, в черни дрехи… Чакахме в голяма стая, за която Анастасия ми каза, че е прочутата кехлибарена зала, която е пълна с прекрасни предмети тъкмо от кехлибар, кехлибар от Персия. Измина поне час. Цял куп велики графини и не знам какви си се изредиха да целунат Анастасия, но нито една не ми обърна внимание. Чувствах се наистина малка, миниатюрна, Лизи. Чувствах се полякиня, еврейка от моя щетъл, бедна и неука сред всичките тези руски дами, чиито баща, брат или син може би беше онзи руски офицер казак, който Мендел едва не размаза с ока от каруцата си и който позволи да убият баща ми и Яша, без да направи нещо друго, освен да си поглажда мустака. На моменти ме обхващаше страхотен бяс, разтрепервах се от омраза, страшно ми се искаше да подпаля мръсния им дворец… Но дойдоха да ни извикат, Анастасия и мен, ние тръгнахме, прекосихме няколко стаи със стени, покрити с коприна.
Отново спряхме, казаха ни, че скапаната царица най-сетне щяла да ни приеме. Но не, изтърколи се още един час, а нас ни изведоха в парка и ни поведоха към една малка постройка, галерията Камерон, където са стаите от ахат. Точно когато стигнахме там, сякаш придойде голяма вълна, земята почти се разтърси и Анастасия ме застави да застана едва ли не на четири крака: минаваше цар Николай, брадат и мустакат, и с поглед на крадлив счетоводител. Отмина, а с него и вълната. Веднага след това се озовахме под аркади, откъдето се виждаше едно езеро и тя беше там… самата царица, Нейно величество, в бяла рокля и дантелен шал, с жестоки устни и също тъй жестоки очи, със сух глас. Заговори с отегчение на Анастасия и едва след това ми хвърли един поглед, събрал цялото презрение на света. Казах си, че ако животът на Мендел зависи от тази жена, значи той вече е мъртъв, умрял е в мига, в който тя е чула името му. Заговорих много бързо, защото всяка секунда беше ценна и защото бях отчаяна, но се стараех с все сили. Не си спомням нито дума от това, което съм казала. Просто дойде момент, в който царицата се обърна и тръгна към градините по нещо като рампа, заобиколена от придворните си дами. Останахме сами с Анастасия и три-четири млади момичета, те всичките плачеха и казваха, че съм била страшно трогваща, трогваща до сълзи.
Не зная… Казвах ти, Лизи: дори не си спомням какво съм й казала на тази госпожа Николай Втора. Върнахме се в Санкт Петербург и за първи път в живота си бях уморена. С Анастасия отседнахме в някакъв дворец, който беше на един от чичовците й, на брега на канала Грибоедов, недалеч от проспект Невски и от църквата „Вознесение господне“, която в момента строяха на мястото, където е бил убит цар Александър II. Останахме там петнайсет дни, но нищо не се случи. Можеше да се окаже, че загубената царица дори не е чула какво съм й казала или пък е наредила да го екзекутират, по моя вина, само защото й казах, че Мендел съществува, ето какво си повтарях докато ходехме по балове, един от които продължи два дни и заради него бяхме принудени да се върнем в Царское село.
Но една сутрин, в началото на третата седмица Анастасия влезе в стаята ми. Беше бледа от гняв и мъка, трепереше. Каза, че не иска никога повече да ме види и че трябва да си тръгна още същия ден, на часа. Защото тя и други дами от свитата на царицата се трогнали от думите ми и се намесили и то за един еврейски сводник от Варшава, какъв срам за тях! Толкова се молили, че се намесил и един министър, който издал заповед за освобождаването, за помилването на сводника, накарал самия цар да я подпише и я е изпратил по телеграфа в най-затънтения край на Сибир, в солните мини или не знам си къде. А от Най-Затънтения Край на Сибир отговорили, че само чакали да освободят Визокер, стига преди това отново да го хванат. Защото имало вече година, откакто въпросният Визокер е избягал, след като е строшил главите на трима-четирима пазачи и се отправил сам и пеш или към Северния полюс, или към езерото Байкал, или пък към страната на монголците или Хималаите. И че се надявали най-сетне този безумец да е пукнал.