Мълчание.
Тогава малката Лизи, която по онова време беше на единайсет години, попита с очи, също пълни със сълзи:
— Ти от щастие или от мъка плачеш?
— Не зная.
— Никога не съм те виждала да плачеш.
— Е добре, ето — каза Хана. — Сега ме видя.
20.
4 януари 1899 година
През лятото на 1896 г. двете лудуваха на френската Ривиера. Не харчеха много, дори никак: Хана прекара една-единствена вечер в казиното в Монте Карло и всичко се повтори, спечели предостатъчно, за да плати пътуването им и престоя в хотел „Париж“, плюс две нови рокли за Лизи и две за нея и наема на улица „Анжу“ 10 за цяла година, като се включи и газта. Хана заключи, че това е някакво проклятие, което я преследва. Беше почти отчаяна. Ако играеше цял месец, нямаше съмнение, че щеше да стане богата колкото всичките господа Ротшилдови, взети заедно. Поне да знаеше добре да играе, да влагаше в ходовете си и най-малкото зрънце ум, разсъждение или памет! Но не: заложи на 18 (рождената дата на Тадеуш), на 2 (рождената дата на Лизи), на 23 (нейния рожден ден), залагаше на което й падне число и всеки път прибираше трийсет и шест пъти мизата.
„Отвратително. Каква глупава игра!“
Останала в хотела, естествено с Шарлот (която бе напълняла и вече не можеше да минава през въртящата се врата); Лизи се задушаваше от смях, просната по гръб и с вирнати във въздуха крака.
— Наистина няма нищо смешно — процеди Хана през зъби. — Наистина имам идиотски вид, когато се напъвам да въртя сделки!
Що се отнасяше до сделките, тя продължаваше да прави сметките си с обичайната вманиаченост. Парите, които отчасти бяха в Лондон, отчасти в Германия, в банката в Кьолн, където Мариан Каден се трудеше като вол всичко да разбере, й носеха девет и половина процента лихва. Това беше малко, но тя бе поискала да са й винаги на разположение. От двайсет и петте хиляди на Пайк, на когото редовно плащаше неговия половин процент лихва, получаваше само девет пункта лихви. Но това все пак правеше близо шест хиляди лири годишно, без да пипа собствения си капитал.
… Освен това този капитал се увеличаваше. Първо, защото тя не изхарчваше всичките шест хиляди лири, а и защото през юни 96-а, в съответствие със сключените договори, получи от Австралия единайсет хиляди деветстотин и няколко лири, първата вноска от полагащата й се печалба от австралийските начинания, изплатена от Жан-Франсоа Фурнак — самият той пък контролиран от кантората Уитакър.
— Ще получите още толкова след шест месеца. Фурнак е вложил първите печалби, както беше уговорено, но инвестициите вече приключиха. Следващата година би трябвало да получите трийсет хиляди лири.
— Знам да смятам и да чета.
— Не се съмнявам, Хана, не се съмнявам. Но вашето спокойствие просто ме удивлява.
Поли очевидно започваше да си задава въпроси. Учудваше го не само привидното й спокойствие, но и бездействието й; не бе допускал, че е способна на подобно търпение. Той много често прескачаше от Лондон до Париж. Когато тя си взе за любовник художника, той малко се нацупи, но му мина — неговата територия беше определена, той никога нямаше да я притежава и се примиряваше малко или много; беше от онези малобройни мъже, които големите страдания в живота сякаш не засягат; понякога умират от тях, но галантно и с усмивка.
Често идваше от Лондон в Париж, но само заради приятелството им, с което се задоволяваше поради липса на нещо по-добро: тя не правеше нищо, за което той да би могъл да я съветва. Дори бе отхвърлила предложението му за по-изгодни вложения с познатия вече довод: иска парите да са й под ръка, да може да разполага с тях веднага. „Разсъждавате като емигрантка, скъпа моя.“ — „За момента все още съм такава. И не ми казвайте, че бездействам: уча, сега ми е времето, все пак.“ По тази точка това беше самата истина — за една година с дерматолога Барюйе и други — тя дори бе присъствала на хирургически операции; казваха й, че ще припадне при вида на първата кръв; беше се изсмяла и разбира се, остана невъзмутима, — с всичките книги, които погълна, тя бе научила невероятно много неща. Работейки по шестнайсет-осемнайсет часа на ден, когато не беше с Лизи или отиваше на някое соаре, където я водеха (защо винаги трябва да бъде съпроводена от някой мъж, по дяволите?) било от Рене (преди да скъсат), било от писатели, художници, журналисти или музиканти, нейни познати.