През октомври 96-а тя имаше повече от седемдесет и осем хиляди лири. Достатъчно беше да седне и просто да чака да достигне границата от сто хиляди паунда, които си бе поставила като цел.
Както винаги Поли я бе усетил точно — „аз съм дундестата рибка пилот на една сладка бяла акулка, каквато сте вие, Хана“ — треската за действие наистина започна да я изгаря. Бе открила, що се отнася до нея, че само по себе си трупането на състояние не е било и не би могло да й бъде цел; движеше я нещо друго, една много по-силна потребност — абсолютната, почти патологична необходимост да оползотворява изключителната способност да създава, която беше в нея и която нито времето, нито възрастта, нито обратите в живота й щяха да успеят да отслабят или унищожат.
И наистина, това беше по-силно от нея: престъпи обещанието, което сама си бе дала да изчака две-три години, преди да предприеме каквото и да било.
Откри първия фронт.
В конкретния случай нае, под аркадите на улица „Риволи“, срещу парка Тюйлери, един магазин, който не бе вървял много добре. Собственикът бе умрял преди една година, търговията замираше (според нея между двата факта нямаше никаква връзка). В него продаваха дрънкулки и дреболии — от корсети и подплънки, които имаха вид на вече използвани, до религиозни медальони. За две хиляди и шестстотин франка тя получи правото да го превърне в каквото пожелае (освен в публичен дом, вдовицата беше набожна).
Поли й бе казвал безброй пъти: имаше нещо неумолимо в нейния успех. За три месеца клиентелата се върна или по-скоро дойде съвършено нова, поне с половин век по-млада, привлечена без никаква реклама от умелото подреждане на витрината, от вътрешната украса (ограничена впрочем до един пласт бяла боя). Понесе се мълвата за изкусната промяна в стоките, различното отношение на едната, а после и на двете нови продавачки, атмосферата… И самата Хана не беше в състояние да даде точно обяснение. Правеше нещата и те успяваха. Не се мъчеше особено да разбере защо. Достатъчно й беше да установи, че няма никакъв талант за рисуването, живописта, скулптурата, нито пък за писане. Опитала се бе наистина да напише петнайсетина страници за Мендел, за идванията му с бруска в щетъла, за обширните равнини в Полша; окуражавана в началото от Марсел Пруст, тя най-накрая му показа пълните си съчинения. Само по погледа му разбра: резултатът е студен, бездушен, по нищо не й прилича; не е успяла да се вживее и е използвала единствено ума си, това е много и в същото време недостатъчно, поясни чувствителният Марсел. Нямаше наклонности и за музиката; дори беше направо инвалид в това отношение. Когато Дебюси изсвири, усмихвайки й се почти единствено за нея, своята „Прелюдия към следобеда на един фавн“ тя чуваше само шумове и нищо друго; глухотата й беше същата в Операта или на концертите, на които Поли и други я бяха влачили.
… В замяна на това притежаваше таланта да предприема и да продава — през смях наистина, но Поли дори говореше, че е направо гений; тя притежаваше необяснимото умение да предусеща това, което хората и най-вече жените желаят.
През февруари 97-а магазинът се разшири в помещенията на един съседен магазин и това доведе до наемането на още четири допълнителни продавачки. През май отвори друг магазин, на улица „Фобур Сент-Оноре“. Работата рязко се увеличи месец и половина по-късно, когато от Сидни най-сетне пристигна първата пратка от кремове, лосиони и тоалетни води.
Тя просто опитваше. Не желаеше вече да се задоволява с продукти, правени напосоки, на ъгъла на масата, с хаванче и чукало. Сигурна беше, че с всички познания, които бе натрупала, може да се оправи по-добре. Почти насила, до такава степен съзнаваше, че се оставя да бъде понесена от водовъртежа, тя обиколи околностите на Париж да търси място, където да направи първата си фабрика. Естествено Поли я придружаваше, за нищо на света не би пропуснал началото на офанзивата, за която вече почти бе загубил надежда, че ще започне.