— От Австралия ли ще докарвате растенията?
— Не, естествено. Австралия си е Австралия, Европа си е Европа.
Обясни, че обикаляйки билкарите, е завързала познанства и е намерила един, по-предприемчив от другите, който е приел да работи за нея.
— Някой си Бошател. Ръката му е малко шавлива, но прекрасно познава растенията, от които се нуждая, и обича да обикаля провинцията. Той ще ми изгради мрежа.
От Нормандия до Германия (всъщност до Елзас, който е немски).
Откри място за фабриката си в Еврьо. Можеше, естествено, да избере нещо по-близко до Париж, обаче тя искаше да е в провинцията.
— А и едно предприятие, разположено в град, попада под неговото влияние и направо потъва. Аз ще назначавам на място, искам яки момичета, които могат да различат ябълковите от черешовите цветове.
Толкова за фабриката. По отношение на персонала тя имаше съвсем точни изисквания към продавачките, по възможност хубавички, фини, елегантни, тоест всички онези качества, които бе открила у Жан-Франсоа Фурнак, съчетани с компетентност и любезност към клиентките: искаше от тях почти невъзможното. Такива можеха да се намерят само в една среда: тази на висшата мода. Веднага щом самата тя придоби нужната сигурност, упорито започна да посещава „Уърт“, на улица „Ла Пе“ (който командваше женската мода в света, чак до Америка; почти всички жени от Царское село се перчеха с тоалети на Шарл Фредерик или на сина му Гастон), а също така Дусе (Пол Поаре е бил негов ученик, но още не бе открил собствена модна къща) и госпожа Пакен, така решителна и организирана (порази Хана, първо защото беше жена и преуспяваше — нима не откри първа тя клон в чужбина, в Лондон, — второ, със строгостта в управлението, пример за подражание, Хана), както и Мари Кало и Лафериер (още една жена).
Хана се сприятели с Жан-Филип, един от синовете на основателя на „Уърт“, който се занимаваше главно с управлението. Само приятелска връзка (запознали се бяха с посредничеството на Едгар Дега), която в един момент доведе до някои планове за сдружаване; но не повече: Жан-Филип и модна къща „Уърт“ със сигурност нямаха нужда от нея, а пък от своя страна и Хана нямаше никакво намерение да се обвързва с когото и да било. Но той беше достатъчно добронамерен да й изброи няколко имена, като смеешком я накара да му обещае, че няма да го конкурира. Сред тях беше и името на Жана Фугарил, постъпила при Пакен на улица „Ла Пе“ 3 още през 1891 г. при създаването на модната къща.
Жана беше около трийсетте, знаеше английски и испански и несъмнено притежаваше всички желани качества: амбиция, изключително чувство за организация и светски контакти („… и отвратителен характер, предупреждавам ви, Хана.“ — „Намерили сте на кого да го кажете, бъдете спокойна: мен също си ме бива в това отношение.“ — „Искате да напусна Пакен, за да ръководя нещо, което още не съществува? Освен ако не наричате предприятие тези два магазина?“). Водиха спорове седмици наред, на различни срещи. Жана изобщо не вярваше в козметичната индустрия (защото си говореха за индустрия), нито пък виждаше бъдеще за парфюмите, „където мястото е вече заето“. „Искате да се борите с Герлен или Роже и Гале?“ — „Ще се боря срещу всеки. Но най-вече желая да направя това, което все още никой не е правил…“ Споразумението бе сключено най-накрая под арбитража на Поли: три години Жана щеше да получава един път и половина заплатата, която бе имала при Пакен (по-добре платена беше от министър) и след изтичането на този първи договор щеше да бъде свободна да избира между два процента от цялата печалба или обезщетение с размер на заплатата й за пет години.
Щяха да работят заедно трийсет и осем години, до смъртта на Жана всъщност. Въпреки безбройните крайно буреносни караници, от които и двете изпитваха еднакво удоволствие, почти опиянение.
Друга подробност за уреждане: въпроса за специалистките, които във всеки козметичен салон (за момента не бе създаден нито един) щяха да съветват клиентките как да използват козметичните средства, които по това време също ги нямаше и „с които никоя почтена жена никога няма да иска да си наплеска лицето. Ние не сме при диваците в Австралия, Хана; тукашните дами нямат халки в ноздрите, ако сте забелязали“. — „Мразя ви, Фугарил… Жана, сто пъти вече ти обясних…“
Хана реши да създаде собствена школа, където да подготвя тези, които по предложение на Пруст нарече козметички.
Оставаше само да се създадат козметичните продукти. Защото тя имаше намерение да направи нещо по-добро от адските си смески в Сидни. Но тъй като едновременно с това беше полякиня, жена и дори варшавянка, Хана отиде да се срещне с някоя си Мария Складовска, която сега се наричаше Мария Кюри. Тя беше истински учен. Със смях отхвърли предложението на Хана сама да се заеме с това, но препоръча Жулиет Ман, която беше химичка и много подходяща за производствен директор. Срещнаха се, разбраха се и дори се свързаха веднага с едно от онези мигновени и трайни приятелства, които Хана имаше щастието винаги да предизвиква. Отсега нататък Жулиет щеше да ръководи „кухнята“, а освен това и подготовката на козметичките. Едва шест години по-късно, когато Мария Кюри заедно с мъжа си получи Нобелова награда за изследванията си върху радия, Хана разбра какво невероятно нахалство е проявила: „А аз й предложих да ми прави кремове за разкрасяване, наистина съм безумна“.