— Какво странно усещане. Проправям си път в непозната страна. Дори миризмите са различни.
Целуна я по устата. Остави се да го разсъблече, като предварително клатеше глава. И наистина, вече гол, той изобщо не се възбуждаше каквото и да правеше тя.
— Предупредих ви, Хана. Дори вие.
— Ще започна отново.
Той отново се надвеси над нея, докосваше я само с език, както би правила една жена, любеща друга жена, и успя да й достави повече удоволствие, отколкото тя бе очаквала. После легна по гръб и се разплака. А тя го прегърна и останаха така. И двамата знаеха, че няма да го направят отново. Той попита:
— Опитвала ли сте вече с друга жена, Хана?
— Не.
— Иска ли ви се?
— Не.
— Един зъл език ми разказа за вас и за онази писателка, Колет.
Тя се засмя:
— Познаваме се. На едно соаре в Париж, на което присъствах, тя се появи гола под гигантски похлупак и се галеше с друга жена. Нищо повече. Между нея и мен няма нищо:
— Само мъже, така ли?
— Обожавам ги. Аз съм съвсем нормална.
— Ненормалното е, че го заявявате високо. Какво безочие! Почтената жена не изпитва удоволствие. Живеем по времето на Виктория, все пак, мила моя…
Незабавно след Лондон дойде ред на Будапеща, където отвори салон през пролетта на все същата тази 1898 г. И почти едновременно с него, или поне незабавно след това, благодарение на забележителната подготовка, извършена от Мариан, в Прага и Берлин.
— Варшава, Хана?
— Не.
— Добе Клоц е все още жива.
— Толкова по-зле. Но най-вече, жалко.
Най-сетне се бе решила да пише на майка си. Кратко и студено писмо от няколко реда. Не получи отговор и това не я натъжи, а учуди: не бе вярвала, че Шифра има достатъчно характер, за да й се сърди. Но явно и тя все още беше жива. Обяснение за майчиното мълчание получи малко по-късно, под формата на писмо от брат си Симон (той вече беше равин). Симон й бе написал двайсет и осем страници, пълни с горчиви упреци, тя била срам за цяла Полша, а и за целия свят всъщност. Не я считал за сестра, полякиня и жена. И й искаше хиляда рубли.
„Откуп, предполагам“, помисли си тя, без изобщо да се почувства засегната от всички проклятия, които той бе изсипал.
Поколеба се, но му изпрати парите, като даже утрои сумата. Съзнаваше ясно, че това е най-огромната глупост, защото той нямаше да спре да иска, това беше ясно.
„Ти си чудовище, Хана, щом не обичаш майка си. Освен това не е вярно, че не я обичаш. Всъщност тя изобщо не те интересува. А тя обичала ли те е някога истински? Трябваше да те научи на нежност, а всичко, на което тя се опита да те научи, бяха шиенето и готвенето. Не може да се каже, че постигна блестящ успех в тази област… Но не си спомняш да е направила дори един мил жест към теб. И ти не опита, наистина. Сигурно винаги си я ужасявала… Несъмнено точно това не можеш да й простиш — тя не пожела, дори не се опита да те разбере, да разбере, че зад големите ти бухалски очи се криеше желанието да те помилва… да те прегърне.“
Тази година, в края на август, Род Маккена дойде в Европа да види сестра си за първи път след повече от три години. Естествено, той бе писал по едно писмо на всеки два месеца, подредени като нотна тетрадка. И убийствено скучни. Думите почти не се променяха във всяко писмо: „добре да работи“, „да бъде послушна“, „да пази честта им“ и това се повтаряше до безкрай. Той се бе оженил и жена му, някаква руса кобила от Нова Зеландия, го придружаваше. „Ако си направят малки, кажи му да ми запази едно, прошепна Хана на Лизи, сигурно ще е триметрово“. Луд смях, докато добрият Род (все пак той беше мил като Дъгал, който много бил остарял) ги гледаше, без нищо да разбира. Когато Лизи и Хана си говореха, той вероятно имаше неприятното чувство, че присъства на разговора на две извънземни. Те двете си имаха кодови думи, разбираеми само за тях. Думата „зигоматик“ например ги караше да цвилят от смях; Лизи я бе научила, изучавайки анатомия и оттогава всичко беше зигоматично, кочияшът на някоя каляска, чадърът, глупавата песен, политикът. Иди, че разбери!
Едно нещо беше сигурно: Лизи категорично отказваше дори да помисли за завръщане в Австралия през следващите петдесет години. Та даже и за ваканциите. Ще помисли. Няма за къде да бърза. А ако татко иска да ме види, защо не дойде? Бележките ми в училище? Отлични, аз съм най-добрата ученичка в Империята (това беше почти вярно, Хана бдеше по въпроса зорко като някой сикх).