Род и кобилата му си тръгнаха след два месеца. Мариан пристигна от Испания, където бе търсил Тадеуш (той не беше нито в Испания, нито в Португалия, още по-малко в Италия, вторият от братята на Каден също бе напуснал Полша и бе пребродил полуострова от Торино до Сицилия) и бе научил испански, както Хана му беше заповядала.
Сега Мариан говореше седем езика. И Лизи най-сетне го срещна, след като толкова дълго бе слушала за него. Не го намери красив — макар че… Не й се стори и много умен — макар че… Само двайсет минути след като се запозна с него (всъщност го познаваше от шест години, откакто в стаята й в Сидни, шушукайки и смеейки се като луди Хана й бе разказала собствения си живот, от Тадеуш до Мендел, минавайки през Мариан, Добе, Пинкош, Ребека и останалите) тя направо го попита още ли е девствен. Мариан мина през всички оттенъци на червеното до цвят на полски мак, запристъпва от крак на крак и нищо не отвърна — беше на двайсет и две години или почти и печелеше съвсем малко по-малко от управителя на Английската банка.
Лизи го целуна. Тя вече го обичаше „и разбира се, след две-три години щеше да се омъжи за този висок глупчо“. Висок доста относително — Мариан беше на ръст почти колкото нея; ако тя пораснеше още малко и сложеше високи токчета, щяха да бъдат еднакви на ръст, метър и седемдесет и осем. Инак Лизи имаше златисторуса коса и никога нямаше да успее да укроти къдриците си, напук на всички моди; не беше изключителна красавица, но притежаваше неизтощима веселост.
— Създадена съм да бъда щастлива — каза тя един ден на Хана, — наистина ли си сигурна, че не трябва да си намеря любовник?
— Наистина.
— Но ти имаш, нищо че ще се омъжиш за Тадеуш?
— Не е същото.
— Ха, ха, ха.
— Ако си намериш любовник, ще те върна в Австралия. И не ми казвай, че ще дойдеш при мен с плуване.
— Съвсем за малко?
— Не.
— Не е въпрос на ръст, така ли?
— Точно така.
— Бедният Мариан, който ще трябва да ме обезчести! Надявам се, че ще знае как да го направи.
— ЛИЗИ!
— А кой ме научи да говоря така, а? Кой?
Деветдесет и три хиляди лири актив при равносметката през декември 1898 г.
Въпреки инвестициите в Париж, Брюксел, Будапеща, Прага, Берлин и Лондон, които от своя страна с всяка изминала седмица увеличаваха състоянието й.
Неумолимо.
Реши следващите етапи да са Цюрих и Виена. По-скоро Цюрих, отколкото Виена, но без определена причина; докато според Мариан би трябвало редът да е обратен. Ала тя се заинати, въпрос на съвършено необясним инстинкт. „После Виена, Мариан, не ме питай защо, и аз не знам.“
В замяна на това по-нататък списъкът беше ясен: Милано и Рим едновременно, после Мадрид и Лисабон, Стокхолм, Копенхаген и Амстердам.
— Но не и Варшава?
— Не.
— Санкт Петербург?
Не обича руснаците, тия първобитни антисемити, би трябвало той да го знае. Аз все пак съм еврейка. (Тонът, с който му отговори, беше ледено безличен.) След Амстердам ще дойде големият скок, Америка. Може би някой път ще отиде на разузнаване в Ню Йорк вместо него. Един от братовчедите на Поли, от ирландския клон на неизчерпаемото семейство, бе емигрирал при янките. Живееше в Ню Йорк и заемаше много виден пост или като борсов посредник и банкер, или като шеф на банда. Поли вече не си спомняше пък и не вижда разликата между двете неща.
Наближаваха празниците в края на годината и както обикновено искаше да ги прекара сама. „Това не е нищо друго освен фетишизъм, Хана, и ти го знаеш. Чакаш Тадеуш и както е тръгнало, ще го чакаш цял живот… Я стига си се самосъжалявала! Ще го намериш!… Чакаш го и ако посрещнеш Новата година с когото и да било друг, дори с Лизи, ще ти донесе нещастие.“ Както и предишните години Лизи (която не обсъждаше този вид решения) замина за Шотландия да прекара Коледа и Нова година у една приятелка от пансиона.
Хана замина за Цюрих. Поне да използва това мъртво във всяко отношение време за нещо: щеше да търси място за новия си клон. От два месеца бе скъсала с Андре. Раздяла спокойна и изключително нежна, доста разстройваща. Той беше на трийсет и шест. В деня, когато се изпусна да й говори за женитба и тя каза „не“, той беше разбрал: напусна сцената, а на другия ден вместо подарък за сбогом беше покрил с две хиляди рози стълбите и асансьора на улица „Анжу“ 10.
В Цюрих прекарваше дните, а понякога и нощите, да гледа как снегът пада в окованите черни алпийски води. Не беше много весело. Трябваше да полага страхотни усилия, за да не заплаче. Четеше или се опитваше да чете, но в паметта й непрестанно изникваше стаята в квартал Прага, потискаше я, та чак свят й се виеше.