… И си помисли: „Много го даде в стил Самсон и Далила, Мендел“. Ала това беше начин да се предпази, но най-вече да предпази нея от силното вълнение, което изпитваше. Все пак не я бе виждал повече от седем години. Последният път беше, когато го бяха извели от затвора във Варшава и беше извикал „Честит рожден ден, Хана“, вдигайки юмруците си, оковани в онези мръсни вериги, които пак му бяха сложили при шестия от деветнайсетте опита за бягство. През тези седем години не беше минал и един ден, в който той да не мислеше за нея. Беше оцелял само благодарение на убеждението, че ако се оставеше да умре, страхотно щеше да разочарова Сополаната. Нищо нямаше да й каже, но си беше съвсем вярно, че се връщаше от ада. Сибирските надзиратели никак не бяха очаровани от неговата дързост, от упорството да се измъкне, от пълния му отказ да се подчини, от смеха му при най-страшните наказания с камшик. От твърдението му, изкрещявано, когато се е налагало, че е евреин (той, на когото не му пукаше за религията, както не му пукаше от първата открадната ябълка! Но щом се дразнеха, че е евреин, възможността трябваше да се използва). Бяха го разкарвали от лагер на лагер, до най-затънтените в тайгата, там, където температурата на въздуха понякога падаше до минус седемдесет градуса под нулата и където от всеки десет девет умираха.
Само за да се добере до Байкал му били нужни пет месеца, по шейсет километра дневно, ден след ден. Вярно, че било уморително, особено с криволиците, които бил принуден да прави, за да се спаси от преследвачите си. След студа дошли сушата и жегата на пустинята Гоби, която прекосил пеша, хранейки се със змии, гущери и с разложените останки на няколко камили, изоставени от някакъв керван, често пиейки собствената си урина. Боксерите в Китай също му създавали неприятности: бил спрял да отдъхне в една немска протестантска мисия, по-точно в леглото на жената на един мисионер, когато хора на сектата „Големият нож“ нахълтали вътре. Измъкнал се от този погром, както от всички останали, но малко му били понакълцали раменете и задника с нож. Е, все пак успял да извърви още няколко хиляди километра — китайските дами били ограничени, но всъщност много гостоприемни и съвсем не кротки. В Шанхай станал моряк, той, който изпитва ужас от морето. Озовал се в Япония без да разбере точно как, а оттам отишъл в Сан Франциско, защото японците нямали директна връзка с Австралия…
— Колко от писмата ми получихте?
— Шест. В последното, това от декември 94-а, ти беше в Сидни, чувстваше се добре и беше срещнала твоите австро-немски граф и графиня.
— Писах ви и едно седмо, в което ви съобщавах, че заминавам за Европа. Бях ви определила точни срещи.
— Не съм го получил. Едно от двете: или раздавачът е минал след заминаването ми или онези малко са ми били сърдити. Към края бях започнал страшно да им досаждам. Тръгнах си през пролетта на 95-а. Времето беше хубаво и много приятно за вървене. Снегът не беше повече от два метра.
… В Сан Франциско (той пазеше приятен спомен от Калифорния, много му беше харесало, пълно беше с интересни откаченяци) най-сетне намерил кораб до Филипините, където поработил известно време в една плантация, за да си набави малко средства, макар че изпитвал от работата на едно място още по-голям ужас, отколкото от морето. После се озовал на остров Ява. Тикнали го в затвора за някакъв доста объркан случай с една холандка, която го предпочела пред своя Ван Бадабум… Е, Ван Бадабум малко бил поумрял, защото поискал да защити честта си и понеже бил едър и дебел, Мендел съвсем без да иска му счупил кръста. След известно време, необходимо да избяга, и моткането из всичките тези скапани острови — колко мрази морето, да му се не види! — най-сетне пристигнал в Дарвин и стъпил на австралийска земя. Време било, защото започнал да се пита дали изобщо тази Австралия наистина съществува…
— Кога беше това?
— Миналата година. Април-май, там някъде.
Поскитал известно време, доволен, че отново е открил сушата и необятните пространства, и месец и половина по-късно бил в Куинсланд…
— Саймън Кланси говори ли ти нещо?
— Да. Запознахме се под един евкалипт. Заговорихме ей така за това, за онова и когато му казах, че съм дошъл да намеря една Сополана, висока колкото чувал жито и с очи с диаметър един метър, той ми каза, че „по дяволите и да му се не види скапаната история“, бил те познавал…
— Типично за него — рече Хана зарадвана.