— … Че те познава и дори работи за теб, събира трева сякаш ще храниш зайци. И че си заминала за Европа.
— Ходихте ли в Сидни?
— За какво? Ти вече не беше там.
— А в Мелбърн и Брисбейн?
— Не. По същата причина. Градовете ми досаждат, а този Саймън Кланси ми харесваше. Той и аз, ние…
— Мендел, бях оставила съобщения навсякъде, в Сидни, Мелбърн и Брисбейн, в случай че пристигнете! Бях оставила и пари!
Откъде, по дяволите, й беше щукнало, че той ще се тревожи за пари? За малко щеше да я вдигне за четвърти път, но предпочете да се оттегли в един ъгъл на огромната и великолепна библиотека на втория етаж на двореца, цялата в ламперия от бряст и съдържаща може би пет хиляди тома, чието първоначално обзавеждане Хенри-Беатрис бе запазил, като бе заменил единствено тъмночервените брокатени тапети с други в наситено червено.
Мендел стоеше далеч от Хана. Дори и повдигането с една ръка беше начин да я държи на разстояние. Защото той много се страхуваше от това, което щеше да изпита, ако бъдеше достатъчно луд да я притисне до себе си. Самият той не би могъл да устои, щеше да се размекне, да се отпусне и щяха да се озоват в леглото. И как да допусне това? Ако изобщо някога е знаел да прави нещо, то беше да чете в очите на жените. А в очите на Хана можеше да прочете всичко: страхотно щастие, вълнение, обич, приятелство, нежност…, но не и любов. „Ще я обладаеш като толкова други, които си имал, и никога няма да си го простиш, Мендел, а това ще те накара още повече да страдаш докато си жив. Тя все още си мисли за своя поляк или може би за някой друг. Но не и за теб.“
Преструваше се, че разглежда книгите, но на драго сърце би надробил някой стол или мебел, както едно време беше повдигнал цял кон по същата причина. Попита я:
— А някой си Куентин Маккена говори ли ти нещо?
— Да — отвърна Хана, но този път с много по-глух глас.
— Любов?
(Нарочно не използва глагол, когато зададе въпроса, защото щеше да бъде принуден да го постави в минало време и с това да й разкрие всичко, а тя, каквато е умница…)
— Не — отговори Хана. — Не наистина.
— Умрял е — каза Мендел. — Вероятно е мъртъв. Знаеше ли, че се е опитал да прекоси цяла Австралия пеша, от Брисбейн до другия край — нещо, което никога никой преди него не е правил?
— Да.
— Бих се учудил, ако някой друг изобщо го направи. Даже аз не бих опитал. Дори ако бях изял целия екипаж на някой кораб, заедно с пътниците и платната. Но това е била страхотна, възхитителна лудост, все едно да се изплюеш в лицето на звездите. Казал на Саймън Кланси, че ако успее, ще остави някакъв знак, купчина натрупани камъни на едно място, нос Къвиър на Индийския океан. Страшно забутано място… Споменал за могилка, заобиколена с други камъни, наредени като петолъчна звезда. Ние със Саймън отидохме там, тръгнахме на север от Фримантъл. Камъните бяха там… Не всичките, липсваше един лъч от звездата, а до него имаше скелет, оглозган от лешоядите. С камък в костите на дясната ръка.
После Мендел взел параход за Пърт като матрос, хвърлял въглища в парния котел. Преживял няколко перипетии в Индия, един-два тайфуна в Бомбай, загубил време докато търсел друг кораб в подножието на платото в Кейптаун, но после, при пълно безветрие, пристигнал в Лондон вчера вечерта, свеж като цвете. Щом измил мръсотията от скапаните въглища, веднага тръгнал да я търси и това беше всичко.
… Но да не си прави илюзии, той само минавал. Просто е дошъл да й каже добър ден. Щял да си остане в Австралия — страна, която много му харесала с всичкото това пространство, но все пак искал да я види. Сега предпочитал да се върне в Америка, която му допадала още повече. Там поне имало жени.
Все така имаше черни мустаци и ослепително бели зъби, особено когато се усмихнеше.
… И се реши да издържи сивия поглед, който караше сърцето му да се разтупка:
— Спала ли си с Куентин Маккена, Хана?
„В какво, по дяволите, се месиш, Мендел?“
— Да — отвърна тя. (Понечи да добави и други неща, но се въздържа.)
— А с други?
— Все пак не са били триста и петдесет — каза тя през смях. — Трима-четирима.
— Един по-специално?
Мълчание. Тя го гледаше втренчено, с наистина много специален блясък в зениците. И той разбра, помисли си: „Да му се не види, не е вярно“
— Полякът студент ли, Хана?
— Да.
— Тук ли е?