— Не зная.
— Още ли не си го намерила?
— Още не.
Каза това със спокоен, ясен глас, както би казала, че още не е зашила откъснато копче, но че ще го направи. Това беше безумие. До такава степен, че той се принуди да седне, за да овладее яростта и мъката си, като я вижда как затрива живота си заради един загубен поляк, който можеше и да е хубав, но вероятно струваше колкото лопата въглища.
— Не си го виждала от смъртта на стария Клоц и от моето арестуване?
— Не.
— Някакви новини?
— Никакви.
— Изобщо не знаеш къде е?
— Не.
— Но, разбира се, си го търсила?
— Повече или по-малко — отвърна тя. — Просто обявих награда за главата му. Отначало сто лири, а сега сто и петдесет. Сигурно скоро ще я кача на хиляда. Дори десет хиляди. Сега съм богата.
… Ако става дума за пари, той не иска и да чуе. И нека спре да му говори за тази загубена подялба, която тя настоява да направят помежду им. Нима мисли само за пари? Като че ли той изобщо някога ще се заинтересува от скапаните кремове, дето ги маже на бедните жени, които нищичко не са й направили! Просто да му върне, ако наистина държи на това, двайсет и двете хиляди рубли, които й е поверил и…
— ПРИ КАКВА ЛИХВА, ПО ДЯВОЛИТЕ?
— За седем години и единайсет дни, при девет процента и половина годишно, това прави…
— Хана, искаш ли да спреш да си играеш с мен на магазинерка? Инак ще те сложа на коленете си, ще ти смъкна гащите и…
— Проклетник — каза тя.
Това изведнъж го успокои.
— Мръсна негодница.
— Йеп — извика тя, забавлявайки се като луда (всъщност беше луда от щастие. Не заради парите, разбира се, а просто защото той стоеше пред нея).
— Сигурна ли си, че бяха наистина двайсет и две хиляди рубли?
— Залагам главата си — отвърна тя невъзмутимо. — Двайсет и две хиляди деветстотин и единайсет рубли.
— Долна лъжа. Никога в живота си не съм имал толкова пари.
— Сигурно сте забравили. В Сибир, при минус седемдесет под нулата спомените замръзват. Значи ви дължа двайсет и една хиляди четиристотин петдесет и три лири и единайсет шилинга (говореше каквото й щукне).
— Много би ме учудило — отбеляза той насмешливо, — рублата да струва толкова много. Ще отида утре в някоя банка и ще проверя обменния курс. Не се опитвай да ме измамиш, ти още не си била родена, когато аз вече крадях ябълки и онова, дето е под полите на госпожите. Двайсет и две хиляди рубли трябва да правят най-много около три-четири хиляди лири. Затваряй си устата, Сополанке.
Вечеряха заедно, един срещу друг на двата края на дългата маса на херцога, толкова дълга, че на прислужницата (която гледаше Мендел с нескрито желание; той се харесваше на жените повече от всякога) й беше нужен кон, за да обслужи и двамата. Говореха на идиш, както някога, макар че взети заедно, двамата вероятно знаеха четиринайсет или петнайсет езика.
Сега мълчеше и я гледаше на топлата светлина на свещниците, покрити с тънък слой злато, ясно съзнавайки — както и тя — искрата, която е преминала между тях, когато тя бе казала „проклетник“. Той вече знаеше, че тази нощ, а и следващите нощи ще отиде да пренощува другаде. Както и че ще е безкрайно по-добре възможно най-бързо да замине за Америка или за където и да било. Ако остане при нея, ще полудее. Или ще се срине като отломка от стена, което ще е още по-лошо…
След като приключиха с вечерята, минаха в салона. Тя му предложи пура и френски коняк. Той изпразни бутилката сам, но не се чувстваше пиян. Или поне знаеше, че алкохолът няма нищо общо с предложението, което щеше да й направи:
— Значи Мариан не го е открил?
— Никъде.
— Ще ми бъде приятно да видя отново Мариан.
— Вчера е бил в Берлин. Утре сутрин ще замине за Прага. После за Виена, да подготви почвата за пролетта, когато ще отворя още един салон. Имам точния му маршрут по дати. Мога да му изпратя телеграма и да му кажа да дойде.
— Аз ще отида. Ще попътуваме малко заедно.
— Както желаете.
Мълчание.
— Хана? Знаеш какво ще ти кажа, нали?
— Ще търсите Тадеуш. А и ще го намерите.
Той затвори очи, смазан от мъка: „Най-лошото е, че ще го направиш, Мендел. Ще пипнеш този боклук, който я е подлудил, когато е била на седем години, а тя си е втълпила, че го обича. Ще го направиш, макар да мислиш, че той не е за нея, че е страшно надут, че обича само себе си и просто склонява да бъде обичан от малката, която струва милиард пъти повече от него. Няма да го размажеш, както всъщност страшно ти се иска. Ще го хванеш за задника и ще дойдеш да го хвърлиш в краката на Сополаната, както кучето донася плячката. Ти си един скапан глупак, Мендел, нещастнико…“