22.
Почти да напише Кама Сутра
Остана в Лондон общо една седмица. Не спа у нея. Аристократичната стая с таван на раклички, която му бе отредила, изобщо не го привлече. Беше прекалено луксозна за него. Въпреки френската прислужничка, от най-апетитните, която само чакаше да го дари с тялото си. Реши, че това е клопка. Освен това, за да си намери жена, нямаше нужда от никого. Впрочем искаше да пробва англичанка.
Разправяха, че били много отзивчиви.
Тя го отведе в Съсекс, за да види Лизи.
— Ще ми издере очите, ако не ви запозная с нея. Разказала съм й всичко за вас и за нея вие сте висок почти колкото Хималаите.
Той изобщо не желаеше да чуе да се откаже от каскета си, а още по-малко от ужасния костюм за дванайсет шилинга — ако го беше платил по-скъпо, направо е щял да бъде ограбен, смяташе тя, — в който приличаше на космата карпатска мечка, само дето беше по-едър. Появи се триумфално в чакалнята на аристократичния пансион, всред другите родители, дошли на посещение, всичките дяволски изискани. Лизи остана зяпнала, скована от възхищение. Не успя да издума нито дума през цялото време, докато стоеше пред него. „Лизи да мълчи, поне това видях преди да умра“, помисли си Хана, която като цяло беше доволна и много горда от ефекта, предизвикан от нейния Мендел.
Той замина три дни по-късно. За Виена, където щеше да се срещне с Мариан. Само я попита:
— И когато го пипна твоя студент?
— Не го стискайте силно, моля ви.
— А какво да му кажа?
— Кажете му… Не, нищо не му казвайте. Той не трябва да знае, че го търся.
— И да не ти ли го довеждам?
— Просто искам да зная къде е. Можете да си поговорите с него, ако ви се иска, но не за мен. Внимавайте, Мендел, той е невероятно умен.
„По дяволите, тя наистина е луда!“
— А ако го намеря женен?
Последва едно свирепо:
— Разводът съществува!
Писмо от него, от Варшава, с дата 6 февруари:
Минах през твоя щетъл. Видях майка ти. Добре е, благодаря вместо нея. Казах й, че я целуваш.
Нищо повече.
Получи писмото му в Париж, където беше от три седмици. Все още живееше на улица „Анжу“ (където все по-добре се разбираше с Марсел Пруст, естествено не във флирта: той работеше в библиотеката „Мазарини“, след като се бе дипломирал по философия, но пишеше и я караше да чете първите глави на романа „Жан Сантьой“, който така и нямаше да довърши), та ако тя все още живееше на десния бряг, то „кухнята“ й беше на левия: на улица „Версинжеторикс“ 6, на третия етаж. Изборът на този адрес се дължеше единствено на факта, че Жулиет Ман, химичката, препоръчана от Мария Кюри, живееше на две крачки оттам, на авеню „Мен“. Едва след като плати наема, Хана разбра кой обитава етажа над лабораторията: на стъклената врата на своето жилище ателие наемателят бе нарисувал една таитянка на фона на кокосови палми и бе написал: ТУК СЕ ОБИЧА. Това беше художникът Гоген, който пет години по-рано се бе завърнал от южните морета, придружен от една… явайка. Завързаха приятелство, особено след като Хана успя да убеди Едгар Дега, вече свръхизвестен, да слезе от Монмартър и да признае официално таланта на Пол. Купи от него (той бе искал да й ги подари) четири платна, които прибави към тези на Мане, Моне, Дега, Сезан… Една вечер у Гоген се запозна с норвежкия художник Едвард Мунк, а покрай приятелството си с него и с шведския писател Август Стриндберг, чиято „Госпожица Юлия“ обожаваше.
Междувременно работеше с обикновеното си настървение. Според нея нямаше много време, Мендел непременно щеше да намери Тадеуш, тя трябваше да се приготви и възможно най-добре да подреди нещата си, за да бъде на разположение в нужния момент. И дума не можеше вече да става за любовник, въпреки предложенията, които не спираха: само това оставаше, Тадеуш да я завари с някой в леглото! „А и си достатъчно подготвена, обучението ти свърши. Задоволи се с Марсел. С него си спокойна.“
Всичко, което бе усвоила (в областта на науките този път), тя бе допълнила с ново проучване, направено сред актриси като англичанката Елън Тери или французойката Сара Бернар, с истинско име Розин Бернар. Това бяха единствените жени, които благодарение на професията им по онова време имаха някакъв опит в гримирането. Но и техните познания не бяха кой знае какви; извън сцената самите те не смееха да използват нещо повече от традиционната оризова пудра, произвеждана в Китай, която, ако малко се прекалеше с нея, бързо превръщаше дамите в бледи палячовци. Хана наблюдаваше, запомняше и създаваше. Направи пет нови крема, сериозно подпомогната от Жулиет; кремове, които заместваха произвежданите в Австралия и всичките имаха за цел да поддържат кожата, да я предпазват и да й придават по-голям блясък — този път в резултат на научни опити и преценки. Безвредността им беше абсолютна: Хана първа, а после и други опитни зайчета, в началото платени, после доброволци, я демонстрираха. Имаше научни пропорции, които трябваше да се спазват, нужно беше умение, така че кремовете да личат само по допълнителната свежест. Тъкмо тази беше задачата на козметичките, само един Господ знаеше как ги бе обучила за целта: „Жената, излизаща изпод вашите ръце, трябва задължително да е по-красива, но без да се разбира защо. Кремът трябва да остане невидим; дори съпругът или любовникът не бива да разберат как е постигната тази нова красота. Бъдете загадъчни. Искам от вас истинско вълшебство“.