Думата беше нова, тя първа я употреби: фон дьо тен. Веднага реши, че той не трябва да е само един вид, а да съответства на цялата гама от различни кожи, на различните жени, в зависимост от това дали са руси, кестеняви или червенокоси и на това дали са повече или по-малко руси, кестеняви или червенокоси, да отговаря на цвета на очите и на облеклото им, дори на различните часове на деня и нощта: „Не може човек да се гримира еднакво, за да отиде в Лоншан и на дербито в Епсън, или в някой импресионистично осветен ресторант в Булонския лес, или пък на представление в Операта… Или в леглото. Не се смейте глупаво, ако обичате, госпожици. Вратата е отворена за всички, на които съм скучна“.
… Не се задоволи единствено с богата клиентела, която беше ограничена. Едва не реши, че е натоварена със свещена мисия. (Всъщност тя наистина щеше да стигне дотам, ако не беше навикът й да се надсмива над себе си; но тя се пазеше от крайностите в амбициите, в радостта и тъгата; другата Хана непрестанно я наблюдаваше с безмилостното си трезвомислие.) С Лизи си бяха измислили една митична личност, въображаема естествено, госпожа Софрония Макдушмулски — това беше промененото с много фантазия име на една от камериерките, които в началото имаха в Лондон. Софрония Макдушмулски беше до немай-къде обикновена, съвършено безлична, говореше английски с акцент кокни, който режеше като сабя, френски с ужасяващия акцент от най-дълбоката провинция, немски (госпожа Макдушмулски беше едновременно от всички националности) — с гърлените звуци на Северна Германия; беше също така полякиня, испанка и американка (в този случай задължително идваше от Небраска, Поли им бе казал, че е накрай света); тя беше презвитерианка, мюсюлманка, еврейка, римокатоличка, защо пък не конфуцианка или будистка, развихреното им въображение не се спираше пред нищо; мъжът й пиеше, понякога я биеше; тя работеше по осемнайсет часа на ден; принудена бе да си брои всяко су, пени или грош; водеше робско съществуване, защото освен всичко друго работеше във фабрика, индустриалната революция се бе стоварила отгоре й повече, отколкото върху всеки друг…
… и все пак тя мечтаеше. Ако не да е хубава като дамите от Белгравия или Мейфеър, то поне мъничко да се понагласи понякога. Подобни мечти още не я спохождаха, но и това щеше да стане, вече се очертаваше, а ако е нужно, Хана щеше да направи каквото трябва.
В последна сметка Хана започна да изпитва нежност към госпожа Софрония Макдушмулски. Защото доста си приличаха или поне тя изглеждаше като нея самата… например в онзи ден, когато във витрината на един магазин на улица „Краковски кръстопът“ беше разбрала колко е грозна с роклята от сиво платно и с прекалено големите обувки с връзки. Тези неща не се забравят, те остават дълбоко в стомаха и сърцето за цял живот, разплакват от яд, когато се сетите за тях, дори да векувате.
И беше права, Господи, напук на всички тези загубени глупаци, които я мислят за луда: тя вече виждаше деня, когато всички Софронии по света ще използват нейните продукти, при условие че ги направи достъпни за тях. Ще го направи, решено е.
„Това ще бъде революция“, заяви Жулиет Ман, съвсем стъписана от подобна необуздана амбиция. „Вие го казвате“, отговори Хана, самата тя малко поразколебана от собствените си изводи.