— От „Пияният кораб“ спечелих двеста шейсет и осем. Несъмнено повече, отколкото този нещастен Артюр, а това е направо срамота. Помисли малко, Мариан: нашият ерцхерцог има страшно много дъщери, сякаш ги колекционира, те имат приятелки, които на свой ред имат други приятелки, лели, братовчедки. Това ще ми донесе сто и петдесет или двеста клиентки наведнъж. За един ден от тях аз ще спечеля доста повече от трийсет и две лири, а освен това ще привлекат при мен всички жени на Виена. Искаш ли да се обзаложим?
Той не искаше. Никога не се обзалагаше, не беше човек, дето ще отиде да залага пари в някое казино, парите са сериозно нещо. И тъкмо затова той малко мърмореше, въпреки цялото си безпрекословно обожание към Хана — според него тя харчи прекалено, какво й става? При пристигането си във Виена тя се е задоволила с едно не много скъпо жилище, после се е преместила в хотел „Захер“, най-хубавия във Виена. А ето че сега направо пилее с всеки изминал ден; наела е великолепен апартамент, който обзавежда по свой вкус, без да мисли за разходите, а вече има едно жилище в Лондон и друго в Париж; освен това е наела прислуга, снабдила се е с кола без коне, а тя изисква шофьор. Мариан се тревожеше — нима ще стане прахосница заради лекотата на виенския въздух?
(Тя не му бе казала абсолютно нищо за другата подготовка, която правеше или поне за нейните причини; за своята „така романтична и тъй виенска идея…“)
Междувременно подготовката на козметичния салон напредваше задоволително и това беше нормално при умението на екипа им. Вероятно щеше да бъде готов за отваряне през юни. Но периодът не беше много подходящ — Виена, подобно на всички други столици, опустяваше през лятото. В първите дни на май Хана взе решението си: откриването се отлага за септември, когато хората ще започнат да се завръщат от минералните бани и летните резиденции. Това ще й позволи да вкуси всички виенски прелести. С Лизи, която ще дойде при нея през ваканцията. Каден също ще остане във Виена, толкова по-зле за инспекционната му обиколка, да използва повече братята си. След това, да кажем малко след откриването, би искала той да замине за Съединените щати, за Ню Йорк, където да започне първите проучвания. Тази перспектива много й харесваше: в атакуването на Америка през първите седмици на новия век тя съзираше най-различни символи.
— Сигурна съм, че ще се разбираш чудесно с американците, Мариан. Притежаваш всичко необходимо за това.
… Освен любовница. Направо беше отегчителна упоритостта, с която не желае да си намери такава! Колко често тя бе вмъквала тази тема в разговорите им, но всеки път той се стряскаше, ставаше алено червен, ужасно притеснен и глупаво започваше да съзерцава пръстите си, сякаш ги хипнотизираше.
… Добре че всеки проблем винаги има толкова решения.
Срещна се с Густав Климт. За когото всички вече говореха, че е най-големият художник във Виена. Дори само това беше достатъчен повод да го посети. Благодарение на познанството си с Дега, Моне, Сезан и разни Гогеновци, без да се смятат по-малко известните цапачи, както и на връзката си с Рене Детуш, Хана бе придобила навик да общува с художници. Те я интригуваха със способността си да претворяват онова, което носят в себе си, докато тя беше толкова бездарна. Способна единствено да печели пари, а това не беше нищо изключително.
Купи от Климт две платна. Отначало той не искаше да продава, но в крайна сметка се съгласи, след като тя му разказа за личната й колекция. А обстоятелството, че бе поканен да съжителства в една компания с Клод Моне и Дега го ласкаеше, въпреки че не го признаваше. Но започна да я гледа с доста по-голям интерес, когато тя спомена имената на други художници, които той повече ценеше. Като Гоген и Бонар. Или шотландеца Чарлс Макинтош, от когото имаше доста акварели. А четейки „Ревю Бланш“ или „Югенд“, или „Вер Сакрум“, бе научила имената на Воази, Лалик или Тифани…
— Харесвате ли ги?
— Иначе не бих купила техни платна. Взимам само, когато харесвам.
Той каза, че е срещнал Макинтош по време на изложението в Брюксел през 97-а. И че добре е познавал Ван Гог.
— Вие сте несъмнено много млада, за да сте го познавала.
— Не го познавах. Но един приятел ме заведе в Овер-сюр-Оаз, в къщата, където се е самоубил. Беше много вълнуващо.
(Вярно, че Рене я беше завел на поклонение в Овер, вярно, че се беше развълнувала. Толкова много, че към първите две платна на Ван Гог, които вече имаше, беше прибавила две други; за едното от тях й бяха нужни десет месеца, за да го купи от един търговец на бои, който не искаше да се раздели с него.)