23.
Да бъдеш жена през 1900 година
Лизи, аз не бях за този век, но изживях в него първите двайсет и пет години от живота си. Като размисля добре сега, когато и двете сме направо грохнали, не бях и за петдесетте или шейсетте години, които последваха. Сякаш съм била някакво извънземно, слязло от летяща чиния. Да не забравяме какво значеше да си жена през 1900 година, че и дълго след това. Беше нещо много повече от тия курв… извинявай, от всичките тези скапани рокли, фусти, воалетки, мрежи за коса или корсажи, шапки и ръкавици, от всички тези дрънкулки, с които трябваше да се труфим. Да си избереш любовник и да не го криеш, да спиш с мъж просто за да изпиташ удоволствие беше по-лошо, отколкото да убиеш някого…
… А пък да натрупаш състояние, по-добре да не говорим — когато започнах да отварям моите магазини и салони, все още се понасяше, смятаха ме за гувернантка, продаваща разни дрънкулки на други гувернантки; това предизвикваше усмивки и толкоз. Но после! После, когато създадох фабриките и лабораториите си, когато направих фирмите си, когато започнах да печеля купища пари и пожелах да се включа във финансови сделки, е, тогава изобщо не им се понравих. Сякаш непременно трябва да носиш панталон с нещо в него… (Не се прави, че се изчервяваш, ако обичаш, и ти си безсрамница като мен; пък и на твоите години!), за да знаеш да смяташ и да се интересуваш от курсовете на борсата на Уолстрийт…
… Сега, като се връщам назад, това обяснява част от живота ми с Тадеуш. Ако той беше жена, а пък аз мъж, всичко щеше да е различно…
Само дето аз никога не съм искала да бъда мъж. Винаги страшно ми е харесвало да съм жена, винаги съм смятала, че е чудесно…
Случаят с Ван Ейкем беше първата от големите ми битки. Може би не най-тежката. Но със сигурност най-опасната. Едва не загубих всичко. Беше ме страх.
Всичко започна през 98-а, тоест година по-рано. Отначало се редяха дискретни, но множащи се посещения от тайнствени пратеници. Все мъже. Облечени в черно и невъзмутими, с очи на ловджийски соколи, за да наблюдават оживлението в салоните и магазините. Задаваха въпроси; видяха ги да си записват нещо.
Като докосвания, опипом, на все още неизвестен враг.
Който скоро се разкри — изпълнявайки получените нареждания, директорките, например Жана Фугарил в Париж, бяха посочили като упълномощен представител адвокатската кантора на Поли Туейтс. През април Поли съобщи новината — група финансисти току-що са влезли във връзка с него и са представили точно предложение. Какво трябва да прави? Да ги повърти ли малко на шиш или веднага да ги прати по дяволите?
Искам да ги видя. Среща в „Риц“ след три седмици — телеграфира Хана в отговор (по това време тя беше на път от Будапеща за Прага). В първия момент всъщност тя бе решила да откаже всякакви разговори. Малката машинка обаче я бе посъветвала да приеме. А бе избрала „Риц“ за срещата със събеседниците си, просто защото във Франция нямаше канцелария.
Трима мъже срещу нея и Поли, дотичал за случая от Англия или по-точно от благородническото си имение в Съри. Започнаха с това да обяснят на Хана, че предпочитат да преговарят направо с „работодателя“ й. Устата й се изпълни с плюнка, но тя се овладя и обясни, че сама си дава работа и че над нея не седи никой. Беше първият, но не и последният път, когато щеше да й се наложи да обяснява подобни неща. Това, което я огорчи най-много бе, че индустриалците (двама от тях бяха англичани, а третият холандец) взеха да се обръщат единствено към Поли. Сякаш нея я нямаше в салона, сякаш бе заминала за Австралия. „Още малко да ми наредят да измия пода или да им поднеса чая.“ Но накрая хуморът надделя; помагаше й чувството, че оставайки настрана от обсъждането, ще научи повече неща. И ги научи. Като се започне с размаха на начинанието й, за който не си бе давала ясна сметка. Оказа се, че досега тя просто бе посявала, бе роила своите салони и магазини, гледайки на всеки от тях като на отделна операция. Това бяха само острови; образуваха архипелаг, просто защото бяха винаги еднакво обзаведени и защото тя беше единственият собственик, без чуждо финансово участие, без никакъв заем. Наистина, по настояване на Поли тя беше регистрирала марки и рецепти, както и знак (Х и Н от името й, написани по същия начин като на бюрото на Лотар Хътуил), но нищо повече. Освен Мариан, Поли и тя, никой не знаеше колко точно козметични салони и магазини има. Разпръснала бе банковите си сметки от недоверие към банкерите — имаше такива не само в Лондон и Кьолн, но и в Париж и Цюрих, Виена и Берлин, в Брюксел и Рим; никога не използваше два клона на една и съща банка; там, където това беше възможно, бе поискала банкови сметки с номер. Дори Поли и Мариан не биха били в състояние да кажат колко е богатството й. („Хана, ако утре с вас се случи нещо, да не дава Господ, всичките тези пари направо ще изчезнат.“ — „Аз никога няма да умра, Поли, би трябвало да знаете това.“)