Пак те биха тревога през юни — докато Поли протакаше нещата колкото може, карайки индустриалците да чакат отговора от „работодателя“ на Хана, те откриха, че Ван Ейкем е преминал в настъпление, без да чака въпросния отговор.
Тайно.
Тайно, но със значителни средства. Той не се бе задоволил да наема, той купуваше. Най-хубавото — като на площад „Вандом“ в Париж, където цените бяха накарали Хана да отстъпи. На път беше да се настани, в най-пълна потайност, във всички жизнени точки в Европа. На Мариан, който предложи да контраатакува, тя отговори, че засега единственото решение е да не се предприема нищо. Само да се наблюдава.
— Хана, ако ги оставиш да действат, те ще те съсипят.
— Зная.
Прекрасно го знаеше. Но как да се бори срещу мъже, способни да хвърлят на кантара двеста-триста хиляди лири (по последни оценки на Поли), без да се броят заемите, които могат да получат от банките?
Мариан я наблюдаваше внимателно. И понеже прекрасно я познаваше, попита:
— Имаш ли нещо на ум, Хана?
— Не.
Почти беше вярно. Още не знаеше как ще води битката. Ако изобщо я води…
Но пък знаеше какво би направила, ако беше на мястото на Ван Ейкем „и ако изобщо нямах скрупули, което не е в моя случай. Докато той… Той е от мъжете, които искат всичко, веднага. Дори не ме погледна в «Риц». Господинът не говори за сделки с жени! Негодник!“.
В началото на юли 98-а, след като бе протакал докато можеше, Поли Туейтс даде отговора на предполагаемия работодател. Отрицателен. Но придружен с разкрития (направени само пред Рос и Рамзи) за личността на истинския собственик на веригата от козметични салони и магазини: ни повече, ни по-малко един принц, когото не можел да назове, но той бил пряк наследник на покойния Джордж III и втори братовчед на Нейно величество Виктория.
Изсипвайки всичките тази опашати лъжи, Поли се бе придържал към заповедите на Хана. Без напълно да ги разбира: нима тя мисли, че това ще е достатъчно да накара шотландците да напуснат бойното поле? За да остане само холандецът насреща й?
Тя никога не е казвала такова нещо, а и не го е мислела. Просто играела първата си карта и нищо повече.
— И ако нашият холандец е толкова непочтен, колкото се надявам, Поли… Стискайте палци и се молете.
Той отвърна, че се моли от деня, в който я е срещнал в Мелбърн. Френетично.
Лятото и есента на 98-а отминаха. Докладите на Мариан и неговите Порове потвърждаваха факта: тихото настъпление на Ван Ейкем продължаваше. Най-дразнеща беше стратегията, която бе възприел: холандецът просто копираше. Във всяко отношение. Мариан се сърдеше — по-специално аферата Хенри-Беатрис го бе вбесила (бе повдигнал вежди от гняв). За какъв дявол Хана не е направила нищо, та да попречи на английския декоратор да работи за Ван Ейкем? Защото тъкмо Хенри-Беатрис отговаряше за създаването на конкурентната мрежа в цяла Европа: „Хана, той те предава, това е думата! Аз го смятах за твой приятел!“ — „Приятел ми е, но е професионалист и има нужда от пари, за да живее. А с умопобъркващите хонорари, които получава от Ван Ейкем…“
Последната фраза бе изречена с многозначителен тон и в очите на Хана проблесна почти неуловима свирепа светлинка. Между нея и Мариан мълчаливото разбирателство винаги беше изключително силно. Той пристъпи от крак на крак, сведе глава, отново я повдигна, кимна:
— Мисля, че разбирам какво искаш да постигнеш — каза най-сетне той.
Не размениха дума повече. Но той наистина бе разбрал.
И беше съгласен — ще поиска от Поровете да засилят наблюдението си над някои определени обекти.
— При условие че той направи това, което очакваш да направи, Хана.
Сивите очи се разшириха:
— Ще го направи, Мариан.
Сега вече беше напълно сигурна.
Разсъждавах много просто, Лизи: в този момент от професионалния ми живот можеха да ме унищожат, крадейки идеите ми. Помислих си, че ще го направят и дори страхотно се уплаших. С помощта на шотландците Ван Ейкем щеше да има достатъчно пари, за да успее. Но той искаше всичко и то веднага. Ако беше изчакал не само да набере химици, но и да ги остави да поработят две, три или четири години, щях да съм загубена. Щях да съм разорена или в най-добрия случай да съм принудена да продам всичко…
Но, слава богу, той беше нечестен и алчен…
И през декември 98-а разбрах, че го държа в ръцете си…