Жана се изсмя: и това ли е всичко, което са успели да направят, да копират? Може и трябва да се направи нещо по-добро. Тя знае как. Решението й е взето: ще премине в другия лагер и ще подаде оставката на 1 септември. Желае да работи с господин Ван Ейкем като главна директорка за Европа. Но ако й платят веднага петдесет хиляди франка, тя ще им открие начин да надминат всички досега измислени козметични средства. А ако преценят, че информацията й е важна, ще трябва да й платят още сто хиляди франка. „Ще ми платите само ако сте доволни. Сделката е честна, нали?“
Холандците се съгласиха след известно колебание. Петдесетте хиляди франка много дискретно смениха собственика си на 7 февруари…
(Предишния ден Хана за първи път получи новини от Мендел — въпросното кратко писмо, изпратено от Варшава: Минах през щетъла ти. Видях майка ти и т.н.).
… След като прибра парите Жана проговори. Това, което тя разкри, беше много важно: цялата организация, която уж се ръководи от „малката полска мръсница“ (тя всъщност командва само благодарение на това че е любовница на един от основните английски акционери), се опира на работата на една лаборатория, ръководена от Жулиет Ман. „Зная, че ви е известно, господа Ван Ейкем и Мееюс. Както ви е известно, че е невъзможно госпожица Ман да бъде купена. Онова, което не знаете обаче е, че самата Жулиет Ман — как да кажа? — е просто прикритие. Всички козметични средства всъщност се разработват от една гениална руска химичка. Тя не може да се появи пред хората, защото преди три-четири години е била анархистка. Бедната млада жена, живее в страх да не бъде арестувана. Така всъщност «малката мръсница» и Жулиет Ман я държат с безсрамен шантаж. С рускинята няма да е дори въпрос на пари. Достатъчно е да се спечели доверието й — но е трудно, тя тъй дълго е живяла отхвърлена, че се е поболяла — и да й се помогне да се върне към нормалния живот. Познавам я донякъде. Мога да ви свържа с нея. Ако тя ви върши работа, а тя ще ви върши, ще ми платите сумата. Името на бившата анархистка — Татяна Попинска.“
На външен вид — истински чувал, целият раздърпан. На главата — дебела вълнена забрадка на бабушка, от която се подаваха руси кичури със съмнителна чистота. Мазно, доста отблъскващо лице, което сякаш беше покрито с гнойни пъпки. Носеше огромни очила с дървени рамки, които си били нейно изобретение. Изразяваше се на умопомрачаваща смесица от руски, френски и немски, и непрестанно въртеше безумен поглед, сякаш всеки момент очакваше да нахлуе царската полиция. Първото впечатление на холандците от Татяна Попинска не беше възторжено. Пристигнала бе да огледа лабораторията в Страсбург и вземаше предпазни мерки като преследван шпионин. Но въпреки вида й на фанатична майсторка на бомби, тя скоро показа изключителна, необикновена сръчност в боравенето с приборите за приготвяне на козметични средства. Пред смаяните погледи на химиците на Ван Ейкем помириса всеки от кремовете, които те бяха приготвили, и безпогрешно разпозна и най-недоловимите съставки, посочи грешките: „… Липсва зарасличе и сминдух… Тук сте сложили повечко глог, но недостатъчно живовляк… И смятате, да лекувате акне с тази гадост? Знаете ли какво е акне, дурак? Знаете ли колко вида акне има? Не знаете? Дори не сте чували, че акнето може да бъде хепатитно, чревно, гастритно или на нервна почва, но твърдите, че можете да го лекувате. Ама що за тъпаци сте вие“. И така нататък. За няколко часа тя наложи личността си на неуравновесена, странна, сприхава козметоложка, обзета от маниакален страх да не я арестуват до такава степен, че всяка непозната физиономия я хвърляше в ужас…
… Но пък беше направо гениална. Следователно нужна, дори жизнено необходима. Затваряйки се в едно от помещенията на лабораторията в Страсбург, за четирийсет часа непрекъсната работа тя създаде нов козметичен крем, за който химиците от Елзас казаха, че със сигурност е забележителен. Ван Ейкем лично пожела да я види. Пристигна сияещ. И бе изхвърлен навън от взрив пронизителни писъци на почти неразбираем език. Остана очарован — това наистина бе геният, оповестен от Мееюс.
Той тържествуваше още повече в средата на април 1899 г…
(По това време Мариан Каден се трудеше във Виена, подготвяше откриването на козметичния салон на „Райхратщрасе“ и Хана току-що бе отишла при него. Единствената вест от Мендел беше краткото писмо, пуснато от Каруцаря в Ница, в което споменаваше за срещата си с „Ребека, дето беше при Добе“. Във Виена Хана се бе запознала с Йохан Щраус и Густав Климт…)