Накратко, Поли би могъл да успокои клиентите си, ако Ван Ейкем се съгласеше да им даде под наем двете си фабрики и повечето от помещенията си с договори за по десет години.
И ако направо хване пътя за Батавия, в Холандска Индия, която според Поли изобщо не е трябвало да напуска.
— Той замина ли, Хана?
— Да. Когато милият Поли му доказа, че не блъфира и когато научи от Рамзи и Рос предполагаемата самоличност на „истинските господари“. Перспективата да се опълчи срещу цяла благородническа Европа го обезсърчи. И аз бих се обезсърчила.
— Хана?
— Да, Лизи.
— Я пак ми изиграй Татяна Попинска.
— Подигравчийка. Току-що го направих. Няма цял ден с това да се занимаваме.
— Все пак е учудващо, че Ван Някой си не те е разпознал.
— Той почти не ме погледна в „Риц“. А и в Страсбург не ме видя по-добре. Освен това носех по един юрган отпред и отзад. И плитки, очила и мазнина по лицето, мазнина, смесена със семки от черница — отврат.
— А какво стана с истинската Татяна Попинска?
— Тя винаги беше мечтала да емигрира в Америка. Аз платих пътуването на мъжа и децата й. Нищо не разбра, но направи всичко, което я накарах. Последният път, когато получих новини за нея, беше през 1949 г. Един от внуците й току-що се беше дипломирал във военноморското училище в Анаполис. Беше пощуряла от щастие. Тя все така не знаеше да пише, но десетте хиляди лири на Ван Ейкем, най-разумно вложени от Поли, продължаваха да я издържат.
Замълчаха.
— Хана?
— Да, Лизи, зная.
— Ти наистина си била страхотна като си помисля.
— Благодаря. Мисля, че за Ван Ейкем това беше най-страшното: остави се да бъде преметнат от жени. През деветнайсети век!
Мълчание. Здрачът скриваше неподвижната водна повърхност пред двете възрастни дами.
— Колко време продължи битката ти с Ван Ейкем?
— Тринайсет месеца — от април хиляда осемстотин деветдесет и осма до май хиляда осемстотин деветдесет и девета.
— А ти все така нямаше новини от Мендел, следователно и от Тадеуш?
— Все така. Наближаваше краят на май, а след писмото от Ница Мендел не ми беше дал повече знак за живот.
— Тревожеше се, а?
— Тревожех се, Лизи. Страшно много. Тогава бях готова да дам дясната си ръка, за да разбера къде е Мендел…
24.
Аз не бих се влюбила в кого да е
Дребен италианец с гъсти мустаци на карбонар стоеше пред Мендел. Ръкомахаше с късите си ръце и сипеше порой от думи с необуздана словоохотливост. Очевидно предлагаше нещо, продаваше или купуваше някаква услуга… за пари.
— Не разбирам и пукната дума от това, което ми дърдориш — каза Мендел на френски и лъжеше страхотно, но съвършено добродушно.
… Като прекалено добро дете: хвана дребния италианец под мишниците, повдигна го почти на метър от земята и го постави зад себе си. Мина. Черният му, леко премрежен поглед, който привличаше любопитството на доста жени навсякъде, където отидеше, този поглед не изпускаше четиримата души, които бяха на осемдесет-сто метра от него и вървяха по една стара уличка на Рим, близо до площад „Навоне“. Двама младежи и две млади момичета, очарователни със светлите си летни рокли, сламените си шапки с широки панделки и с чадърчетата си. Мендел не знаеше какви са. По краката би казал, че са англичанки, само дето зъбите им не бяха толкова големи. Чул ги бе да говорят на английски с доста гъгнещ акцент. По-скоро беше склонен да ги причисли към американките. Едно беше сигурно — бяха богати, поне едната от тях. „Дворецът“, с пряк изглед към Пинчо, от който бяха излезли преди два часа, не беше от местата, където човек живее, когато е беден. Мендел дори беше забелязал две от онези гадни смрадливи коли без коне, целите от желязо, които според него изобщо не струваха колкото един бруск. Беше се притеснил девойките да не се качат в тях заедно с кавалерите си. Защото в такъв случай щеше да има твърде глупав вид, хуквайки след машината…
А двамата младежи познаваше прекрасно. Вече от двайсет и три дни ги следеше, без изобщо да се покаже. Но не можеше и да прекъсне преследването — тия проклетници пътуваха непрестанно, не оставаха повече от два дни на едно място. Чак да си помислиш, че го правеха нарочно, за да го дразнят.
Беше хванал дирята им в началото на месеца. Не съвсем случайно — беше разбрал, че отиват в Генуа, един от управителите на хотел „Париж“ в Монте Карло беше дочул някакъв разговор на немски. Тъй като пристигна един ден по-късно, той успя да ги настигне и едва не се сблъска с тях в момента, когато излизаха от една среща при някакъв музикант, който бил много известен, Джузепе Верди. От този миг нататък той не ги изпусна. Следвайки ги по петите, прекоси цяла Италия. Мъкнаха го до Неапол, на остров Капри и други слънчеви места (адски беше горещо и ако трябваше да избира, Мендел би предпочел сибирския студ). Бяха отсядали в един Господ знае колко странноприемнички, явно нямаха много пари, но все пак им бяха достатъчно поне за толкова. А след това със същото безгрижие на летовници бяха отишли чак в Рим, където се намираха от три дни.