Ето защо подхвана издателите един по един. Имаше още едно затруднение — Тадеуш би могъл да издава на полски, руски или немски, та дори и на френски; иди разбери на кой език пише! Освен това може би си е променил името; дори е сигурно, било защото се страхува от омразата на Добе Клоц към него, която дори бе пуснала по следите му царската полиция; било по друга причина — писателите са особени типове, както е известно.
Три месеца по-късно, в Мюнхен, откри един осведомен издател. Да, човекът беше публикувал стихосбирката на един висок млад рус, наистина рядко красив мъж, който казал, че се нарича Терънс Нюман; авторът не му ли е оставил адреса на някоя банка, където да преведат авторското му възнаграждение?
Авторско възнаграждение! Осведоменият издател се изхили: стихотворенията на Терънс Нюман, издадени на немски, се продавали още по-зле от тези на други мечтатели, чиито творби е достатъчно луд да издава:
— Отпечатах триста екземпляра от стихосбирката и до днес, има вече три години, съм продал девет.
— Купувам десет — отговори Мендел, — така изведнъж увеличавате двойно продажбите. Каза ли нещо за себе си този Терънс Нюман, който се подписва Томас Немо?
Не много. Терънс-Томас-Тадеуш Нюман-Немо-Ненски е споменал, че живее в Америка, понякога идва в Европа…
— Къде в Америка?
— В Ню Йорк мисля.
… Да, младият мъж бил много елегантно облечен, имал вид на финансово обезпечен; в Мюнхен бил отседнал в един от най-добрите хотели…
— Датата на идването му?
Август 96-а.
— А стихотворенията му струват ли нещо?
Осведоменият издател погледна Мендел оскърбено — издава само неща, които му харесват, и това обяснява защо самият той е на ръба на разорението, а стиховете на Нюман са сред онези, които се гордее, че е издал.
— Това момче има перо и свой облик. Бих казал, че има бъдеще като писател…
„Както винаги Сополаната излезе права — помисли си Мендел почти съсипан. — По дяволите!“
Банката в Ница не беше получила други пари, освен първите десет франка, с които е била открита сметката. Все пак насочиха Мендел към хотел „Париж“ в Монте Карло. „Господин Нюман го спомена.“
Мендел отиде там — никакъв Терънс Нюман не бе отсядал.
Нито Немо или Ненски.
Вече беше 15 април. Мендел започна да обикаля всички хотели в Монте Карло, после по целия Лазурен бряг, но повечето от тях бяха все още затворени. Потропа на вратите на всички вили, купени или наети от американци. В повечето случаи напразно: бяха пусти по това време на годината. След известно време, в Кан, пътят му се пресече с този на една поразително красива жена, която блестеше в кожите си и в колата си без кон, но с шофьор. Едва зърнатото лице му напомни някого. Нужни му бяха три дни, за да я назове с името й: Ребека Аниелович, Ребека, която работеше при Добе Клоц със Сополаната. Най-после той успя да се добере до величественото имение на хълмовете на нос Фера: госпожа Сингър, от Парк авеню в Ню Йорк, току-що бе отплавала към Гърция с яхтата на съпруга си и с приятели, тя просто е минала оттук…
Не, сред приятелите й няма висок, рус и красив млад мъж…
Поради липса на по-добро Мендел се върна в хотел „Париж“. Служителят от банката в Ница все пак го беше уверил, че господин Нюман често отсяда там, когато е в Европа. Мендел отново разпита един по един служителите на хотела. Това му отне два дни, с тази тяхна система на смени. И тогава следата се потвърди — един от сервитьорите беше млад швейцарец от Лугано. Той познаваше един Нюман, като този, описан от Мендел: „… Но името не е Терънс…“ — „Томас? Тадеуш?“ Да, точно така, Тадеуш Нюман. Той не е клиент на хотела, а само посетител в бара. Идва всеки път, когато е в Монте Карло. Често с жени, но (швейцарецът се усмихна възпитано) рядко едни и същи и винаги много красиви.
А Нюман е в Монте Карло всеки път, когато работодателят му пребивава там, във вила Босолей. Работодателят му? Много богат американец на име Джон Д. Маркам, който като че ли е бил посланик на Съединените щати в Санкт Петербург. Нюман му е секретар от години.