Очите на Мендел огледаха лицето на младежа. Изведнъж се сети: „Правилно си казвах, че нещо в него се е променило“. Попита го:
— Тя как се казва, Мариан?
— Хана?
— Не се прави на глупак.
Пристъпване от крак на крак, после:
— Гризелда.
… И Мариан заразказва как е омаял, без особено старание, австрийската секретарка на Хана, една много нежна и срамежлива русокоска, и изпитва известно угризение, че всъщност я е развратил… „За бога, не може да бъде! — помисли Мендел, — тя му е отворила очите! Сополаната е страхотна!“
Мариан говореше ли, говореше за Гринцинг и неговите кръчми, за танци, а като станало дума за танци…
Мендел подскочи:
— Какво прави Хана?
— Учи се да танцува. С помощта на един музикант, много известен във Виена, на име Йохан Щраус. Взима уроци от церемониалмайстора на Хофбург. Хофбург е императорският дворец.
В апартамента на Хана близо до канцлерството имаше трима банкери и още толкова търговски посредници. Както обикновено, поканила бе мъжете да седнат, а тя самата бе останала права, разхождаше се и от време на време дори заставаше за дълго зад тях и гледаше тиловете им с бледите си очи. Беше се усмихнала на Мендел и му беше казала, че може да влезе, да остане, да присъства на съвещанието, да седне. Беше седнал и през следващите два часа я бе слушал ту на английски, ту на френски или немски да дава разпореждания, да иска обяснения, да посочва някоя грешка и дори, само в един случай през този ден, да се усмихва с леден поглед и да казва: „Струва ми се, че би трябвало още да помислите“, което на нейния език означаваше горе-долу: „Продължавайте да ми отказвате това, което искам и да ми досаждате по този начин и аз ще забия зъби в гърлото ви и ще изсмуча кръвта ви до последната капка“.
По онова време тя вече имаше между двеста и триста хиляди лири и така както бяха тръгнали нещата, след пет години щеше да ги утрои или учетвори.
Мъжете си отидоха.
Мълчаха.
Сивият поглед се впи в Мендел. Не си бяха разменили нито дума, но тя изведнъж се обърна с широко отворени очи и се хвана за плетения шнур на едно перде, за да не падне.
— Къде е той, Мендел?
— Монте Карло. Ще бъде там до края на август.
— Добре ли е?
— Да.
— Женен ли е?
— Не.
… Но тя, разбира се, бе доловила лекото колебание.
— Ще се жени ли?
— Ако го оставиш. Една американка на име Мери-Джейн Галахър.
— Богата?
— Много богата.
Той започна да й дава подробен отчет. През цялото време, докато говореше, тя не го прекъсна и остана неподвижна и безразлична, заела мястото си зад бюрото и отпуснала върху него малките си бели и толкова нежни ръце, които дори не трепваха. Мендел каза, че е успял да възстанови целия маршрут на Тадеуш от деня, когато, изгонен от Варшава от Добе Клоц, е отишъл в Париж. Във френската столица студентът си намерил работа в един ресторант в квартала около Операта, отначало като мияч на съдове, но много бързо, благодарение на външността си, станал сервитьор. Доста време работил, преди да събере достатъчно пари да се върне в Полша…
— Във Варшава?
— Да.
— Било е глупаво — полицията го е търсела.
— Очевидно това не го е стреснало.
— Кога е било това?
— През юни. Ти вече не си била там. Вече си била тръгнала за Данциг.
— Защо се е върнал?
— Представа нямам.
— Мендел.
Но Мендел повтори:
— Представа нямам, Хана.
Тя тръсна глава.
— Продължавайте, моля ви.
… Тадеуш не останал дълго във Варшава. Може би наистина заради полицията. Макар че прокурорът, който така искал да го хване, бил преместен от царя, очевидно по други причини. Тадеуш се върнал в Париж, хванал се отново на същата работа, до деня, когато сервирайки на една маса, чул някакъв мъж да казва, че търси секретар, който да знае поне руски и френски и да може да пише на двата езика. Тадеуш, обикновено твърде нерешителен, събрал всичката си смелост…
— Как научихте всичко това?
— Без подозрения, ако обичаш — просто отидох във въпросния ресторант. А отидох там, защото когато се е върнал във Варшава през юни 92-а, твоят поляк е разказал за него на един от своите състуденти.