— Изглежда правдоподобно.
— Не оспорвам. Мога ли да продължа, Сополанке?
— Да, преобични Мендел.
… събрал всичката си смелост и се представил. След няколко дни бил нает от господин Джон Д. Маркам, милиардер и личен приятел на президента Кливланд, избиран два пъти в Белия дом. Маркам си издействал поста посланик в Санкт Петербург. Отначало студентът заминал с него за Съединените щати и там бил натурализиран под името Нюман. Заради руската полиция естествено…
— Сега е американец, Хана.
— Не ми пука.
Три години в Русия. Връщане в Америка през март 96-а. Маркам станал подсекретар…
— Това е нещо като заместник-министър там.
Но Кливланд напуснал Белия дом, заместен от някой си Маккинли, и добрият Маркам, който е на повече от седемдесет години, решил да се пенсионира и да напише мемоарите си, като прекарвал все повече време в Европа. Оттогава Тадеуш не е напускал работодателя си и повечето време живее в Ню Йорк и във Вирджиния. Срещнал е Райнер Мария Рилке у Огюст Роден, от когото Маркам купил една творба…
— Оттам е отишъл в Италия. Сега знаеш всичко… Хана, Мариан ми спомена за някакъв холандец, който ти е създавал проблеми.
— Те са решени, да не говорим повече за това. Носите ли стихотворенията на Тадеуш?
— Купих десет.
— Можели сте да ги купите всичките.
— Ще го направиш сама. Хана, Маркамови и Галахърови са много близки. Тази Мери-Джейн е прекарала миналото лято във вилата Босолей.
— Хубава?
— Да, не е лоша.
— Кестенява?
— Руса. Едно особено пепеляво русо, с лешникови очи.
— Висока.
— Доста.
Той прочете в очите на Хана следващия въпрос и го изпревари с отговор:
— Хана, тя е съвършено различна от теб. Почти с двайсет сантиметра е по-висока, възхищава се с кратки възклицания пред паметници и цветя, има нужда да й се помогне, когато слиза от кола или се качва по стълба. Едва ли знае дали хлябът струва едно пени или пет лири.
— Свири ли на някакъв инструмент?
— На пиано.
— И аз опитах — каза Хана спокойно. — Дебюси ми показа. После си взех учител. Резултат нула. Направо кръгла нула. Знае ли да кара кола без коне като Тадеуш?
— Да.
Най-сетне Хана помръдна, сведе глава, после я повдигна:
— Ще си купя една и ще се науча. Какво друго знае да прави, което аз не мога?
— Има милиард неща, които ти знаеш, а тя не. И…
„… Я си затваряй устата, Мендел Визокер. Много добре ти е известно, а и сигурно Хана прекрасно знае, че проблемът е тъкмо в това: смайващия брой неща, които тя умее и може да прави, възхитителната й личност, нейния начин да управлява хората… чак до този нещастник Мариан, комуто е отнела девствеността… и света, вселената, пропастта, съществуваща между нея и една Мери-Джейн Галахър, която е едно обикновено богато момиче, от онези, за които всеки младеж може да се ожени почти спокойно, без особено притеснение, че ще бъде схрускан жив…“
— Дявол да го вземе! — извика Мендел, обхванат от внезапна тъга. — Хана, във Виена ли ще го докараш или ще се престориш, че го срещаш случайно в хотел „Париж“ в Монте Карло, като поръчаш специално пълнолуние?
— Виена.
— Защото всичко страхотно си изпипала, нали?
— Всичко.
— А ако не ти го бях намерил?
Тя се усмихна вместо отговор. Каруцаря отново видя изражението, което бе имала преди петнайсет (или може би седемнайсет?) години, когато той беше задал на седемгодишната Сополана един очевидно наивен въпрос. Сякаш тя винаги е била стара и мъдра и много опитна за всички неща в живота.
Тя втренчи в него непроницаемия си поглед и попита:
— И какво му разказахте за себе си?
— Кой ти е казвал, че съм говорил с него?
Тя поклати глава снизходително, сякаш го съжаляваше за тази тъй простовата лъжа:
— Няма начин да не сте говорили с него, Мендел. Следили сте го цял месец, че и повече. Най-накрая сте го заговорили. Защото сте искали да узнаете, освен всичките му качества, които сте установили — със съжаление, сигурна съм, — но сте ги признали, защото сте честен, искали сте да узнаете какво мисли.
Мълчание.