Пайк: „Хана, според договора, който вашият загубен английски адвокат Туейтс ни накара да подпишем в Сидни, вие наистина трябва да ми давате пет процента. Добре, притиснат съм. Но дума да не става да ги оставя на наследниците си. И без това им оставям толкова, че всичките да са богати. Ако искат повече, да се оправят, просто трябва да се докажат. Препрочетох този договор и зная как да си отмъстя за вашето негодяйство: там се казва, че след изтичане на срока вашите пет процента ще отидат при «моите законно посочени наследници»? Е, аз веднага ще си определя един: вашият втори син“. — „Аз нямам деца.“ — „Все един ден ще имате.“ — „Да, три.“ — „Чудесно. Значи парите ще получи второто, ако е момче.“ — „Момче ще е. Решено е. На какво ще се обзаложим?“ — „Дявол да го вземе, повече не се обзалагам с вас! Хана, поне знаете ли вече кой ще ви направи тези три деца?“ „Да.“ — „Сигурно е някой изключителен тип, щом сте го избрали.“ — „Изключителен е, Пайк.“
Предприела бе пътуването до Париж, защото работата й го бе наложила; цифрите не спираха да растат с наистина неумолима редовност; получаваше предложения отвсякъде…
Направила го бе и защото вече не издържаше на очакването. Лаконичните доклади, които получаваше от Монте Карло, рисуваха един безнадеждно закотвен Тадеуш. Джон Д. Маркам, работодателят му, бе пристигнал във Франция, организирал соарета или посещавал такива. Понякога Тадеуш го придружавал на тези светски прояви, но с изключение на двата часа в края на предобеда, през които преписвал на хартия спомените на бившия посланик, той обикновено прекарвал повечето от времето в стаята си. Пишел. Не писма (детективът проверявал пощата), а нещо като пиеса, ако се вярва на прислужницата, подкупена от британския шпионин. „Така, мислеше си Хана, господинът не намира време да ми отговори, та дори за да ме прати по дяволите! Защо изпратих това гадно писмо, с което напълно се разкрих?“ Създала бе цяла система, за да бъде незабавно осведомена по телеграфа, в случай че пристигне отговор, а тя не е в Лондон или Виена. „Пък и аз не му казах точно къде ще бъда…“
Двете с Лизи купиха зашеметяващо количество рокли. Рокли и всичко необходимо към тях. Тоалетите бяха единствената област, в която Хана прахосваше за себе си, докато бижутата я оставяха почти безразлична. Измислиха една игра и тя се състоеше в това, Лизи да отиде в някой от козметичните салони или в един от четирите магазина, отворени в Париж и да се преструва на възможно най-досадна клиентка. Щом Лизи си излезеше, появяваше се Хана. Отначало ролята на таен агент се харесваше на младата австралийка, но после разбра, че е жестока, и се отказа от нея.