Чрез художника Климт и музиканта Йохан Щраус Хана се запозна с всички значими личности по онова време във Виена. Като например с красивата Алма Шиндлео, която щеше да се омъжи за Густав Малер, както и със самия Малер; с Лорд Израел, тоест Теодор Херзел, който две години преди това бе организирал в Базел първия ционистки конгрес; с Ото Вагнер, големия архитект, който преобрази столицата на Хабсбургите; с прочутия бургмайстер Карл Лустер, „Хубавия Карл“…
Както и с Хуго фон Хофманстал, чиято интелигентност бе направо стряскаща и който щеше да напише за Рихард Щраус либретата на „Кавалерът на розата“ и на „Ариана в Наксос“; с Артур Шницлер и Арнолд Шьонберг.
Хофманстал й бе представил един млад лекар психолог, Алфред Адлер, който на свой ред я заведе при учителя си, частен лекар и хоноруван преподавател по невропатология във Виенския факултет, един евреин от Моравия на име Зигмунд Фройд. Първата среща с него стана в „Кафе Сентрал“, което все още не бе заместило напълно в сърцата на интелектуалците приказния „Гринщайдл“, разрушен преди две години за всеобщ ужас.
Този ден Фройд носеше под мишница коректурите на една книга, „Die Traumdeutung“, буквално „Тълкуване на сънищата“, която щеше да издаде едва през следващата година и щеше да стане за присмех на цялата лекарска гилдия. Той беше четирийсет и две годишен дребен мъж с брадичка и мустаци, доста притеснителен наглед. Хана му говореше на идиш, той й отговаряше на немски. Попита я дали сънува. „Най-вече с отворени очи“, отвърна тя. Успя да получи разрешение да прегледа няколко страници от ръкописа. Той се учуди на удивителната бързина, с която тя чете. Какво е учила? Нищо. „Тя е толкова уравновесена, че е направо анормална“, уточни Адлер, смеейки се. Фройд я попита разбрала ли е нещо от прочетеното. „Някои неща“, увери го Хана и веднага му доказа, че е разбрала дори повече, като резюмира главата, която бе прегледала. Фройд ги покани с Адлер на вечеря следващата седмица. Тя отиде общо четири пъти у него или у тях: той беше женен за една Марта с тъжен и нежен поглед (междувременно се разбра, че е почти болезнено ревнив). Успя само веднъж да покани двойката на собствената си маса.
При всяка от петте им срещи Фройд и Хана си разменяха реплики, както се подхвърлят топки.
В началото на играта тя му заяви, че чувства главата си достатъчно здрава и няма нужда никой лекар да наднича там през очилата си. Явно именно това го очарова у нея, тази така реална сила, която притежаваше, непретенциозната й вяра в самата нея, непоклатимата й убеденост, че е достатъчно да желаеш нещо наистина силно и рано или късно ще го получиш. Противно на Адлер, той сякаш мислеше, че в подобно равновесие има нещо ненормално.
Не стигна до там да го твърди, но беше заинтригуван. Оставяше я или по-скоро я караше да говори и дори тя се хващаше на въдицата. Без да знаят нито защо, нито как, една вечер, когато бяха сами в кабинета му, тя изведнъж започна да разказва за щетъла си, за срещите си с Тадеуш край поточето, за голямото приключение в житните ниви под слънцето, за смъртта на баща си и на Яша, за погрома…
Млъкна, много по-притеснена, отколкото ако се беше съблякла гола. Тишина. Тя седеше на прословутия диван, с лице към фаянсовата печка. Вляво от нея беше камината, покрита с турски плат. Фройд се усмихна, но не и очите му: „Нищо не е по-опасно от спомените от детството“, рече той най-сетне. Не добави нищо друго, отказа да постави каквато и да е диагноза, а и тя не го помоли.
Но си тръгна с онова тревожно и смущаващо чувство, което човек изпитва, когато някоя циганка, след като дълго е изучавала дланта ви, изведнъж млъква и си тръгва.
Дори когато човек не вярва на гадателки.
Във Виена настъпи есен. Дърветата в Пратера минаха през всички възможни цветове. Веселата атмосфера на града обаче не пострада от това. И ако Хана спазваше обещанието си да не танцува, с Лизи не беше така. Освен това по онова време тя беше ухажвана от цял ескадрон сладки офицерчета, които мечтаеха да се дуелират заради нея. Когато излизаха заедно, неизбежно придружавани от огромната Шарлот О’Мали, титаничната гувернантка, обикновено ги следваше цяло отделение конници, нагиздени с пера.
Понякога дори тези офицери наемаха един квартет цигулари и те свиреха „На хубавия син Дунав“, който Лизи обожаваше.
Но не и този ден.
Минаха през Пратера, край едно кафене, където гърмеше военен оркестър. Сетне обядваха на открито в градината на „Захер“. Петимата офицери придружиха Лизи, която държеше да се качи на голямото колело, високо шейсет и пет метра и въртящо се с голяма скорост. Хана остана сама на кръглата маса в забавната малка беседка с пердета, които човек можеше да дръпне, когато желаеше да се отдели от другите маси под дърветата. Беше много тъжна, но още повече съсипана, почти сломена: преди два дни с две телеграми, едната от Монте Карло, другата от Париж, нейният детектив й беше съобщил, че Джон Д. Маркам, придружен от секретаря си и други хора, е взел Синия влак за френската столица. От там отивал в Хавър, от Хавър в Ню Йорк, кабините били ангажирани на борда на кораба „Лорен“ на Главната Трансатлантическа компания.