— Според Сам той имал брат близнак, с който невероятно си приличали. За нещастие един ден, докато ги къпела, майка им по невнимание удавила единия. Шейсет години след тази случка Сам все още се питал с тревога той или брат му е умрял него ден…
Хана се засмя. И ето че изведнъж малката машинка се отблокира, най-сетне отново заработи. Дори се осмели да погледне Тадеуш. Остана изумена — той изобщо не се беше променил. Може би малко бе отслабнал в лице, но нищо повече, спокойно можеха да му се дадат двайсет години. Докато тя се чувстваше остаряла, „знае се, че жените загубват свежестта си много по-бързо от мъжете. Особено ти, след като си ходила при кенгурутата и си натрупала всичките тези любовници, а и не беше особено красива поначало… Стига, Хана, спри! Преживяваш най-великия момент в живота си и не започвай да се самосъжаляваш. Той се върна при теб и това вече е нещо. Сега важното е да не си тръгне“.
Очевидно машинката се въртеше на пълни обороти.
— Някой директор на театър вече взе ли пиесата ти?
Негов ред бе да се засмее — още не е дошъл моментът. Но един от неговите приятели французи, Жак Копо, е прочел първите две действия.
— Жак е само на двайсет или двайсет и две години, но знае за театъра толкова много, колкото аз никога няма да науча. Има вълнуващи теории и…
Тя не го слушаше, въпреки че се упрекваше за това. Връхлетяха я спомени: и във Варшава, когато се срещнаха отново, също си бяха послужили с литературата, за да се доближат един до друг. „Ще се превърна в жива енциклопедия, ако ще се събираме на всеки седем години! Ето, виждаш ли, вече започваш да се надсмиваш над себе си, разбира се. Сега вече напълно си се съвзела. Какво странно животно си, Хана…“
… Между срещата във Варшава и сегашната това беше единственото сходство. В писмото тя му беше казала, че няма смисъл да се връща, ако ще е само да си говорят за отминали неща. Какъвто беше умен, той сигурно бе отбелязал това изречение и бе претеглил всяка думичка… „О, боже всемогъщи, той е дошъл заради теб, глупачко джобен формат! Хайде сега пак! Ето че отново трепериш, цялата пламна, направо си смешна!“ Защото все пак беше ясно, нали? Той изглеждаше съвсем готов да се качи на онзи гаден скапан кораб за Америка, но вместо това се бе отклонил от пътя си, това наистина е доказателство, че е дошъл заради теб…
Но тогава какво, за бога, чака? Докато скитаха из Пратера сред всичките тези хора, сдържаността му би могла да бъде оправдана — „можеше поне да ми хване ръката, не искам много — … но сега, когато бяха във файтона (Тадеуш бе заповядал на кочияша да кара накъдето му хрумне, а това не беше особено точен ориентир) би могъл… да кажем, да разкрие малко повече намеренията си“. Беше се стъмнило, фенерите бяха запалени и всеки път, когато минаваха покрай някой от тях, профилът на Тадеуш се осветяваше и нейното сърце направо се преобръщаше в гърдите й…
(… А и този трижди загубен кочияш, вместо да ги заведе някъде, където е тъмно, сякаш изпитваше злорадо удоволствие да ги кара по най-осветените улици; вече бе пресякъл Дунава и бе подкарал колата към „Ринга“; подминали бяха паметника на Шуберт и приближаваха Операта…)
Тя гледаше долната устна на Тадеуш и имаше непреодолимо желание да я захапе — нежно; гледаше големите му ръце, отпуснати и безучастни засега…
… Огледа го целия — „наистина има хубави бедра“ — и се опитваше да прогони куп направо срамни и изгарящи видения. „Защо не ме целува? Все пак не мога аз да поема инициативата! По дяволите, има моменти, в които е направо ужасно да си жена!“
— Райнер Мария Рилке… — каза в това време Тадеуш със спокоен глас, който сякаш идваше отдалече. — Това е най-добрият ми приятел, щях да бъда доволен, ако можех да пиша наполовина така добре като него…
— Изобщо не ми пука за твоя скапан Рилке — рече внезапно тя, всички диги се бяха сринали, не беше способна да се сдържа повече. — НЕ МИ ПУКА!