Потракване на файтона. А в колата тишина, която звънеше в ушите. Тадеуш обърна бавно глава и я погледна. Усмихна се:
— Питах се още колко време ще издържиш и кога ще избухнеш.
— Сега вече знаеш отговора!
— Една дама казва ли „скапан“ и „не ми пука“?
— Аз не съм дама и никога няма да бъда.
„… Ето, Хана, ти провали всичко, комедията свърши. Той се е подигравал с теб през цялото време, дори самата му усмивка го показва. Тъкмо за това е дошъл във Виена — да ти каже, че е време да сложиш край на мечтите си на еврейска хлапачка, на твоите преследвания и дебнения… Може би дори е дошъл да си отмъсти за това, което му причиниха във Варшава и…“
— Хана?
„… за това, което му причиниха във Варшава или пък за унижението, което и сега изпитва при спомена за паническото си бягство от сайванта на Темерл…“
„Мразя го.“ Тя беше едновременно отчаяна и бясна.
— Хана!
— Никога не съм твърдял, че съм изключителен оратор — каза съвсем спокойно Тадеуш, — но най-малкото, което бих могъл да очаквам, е бъдещата ми жена да ме слуша, когато я моля да се омъжи за мен.
Тя вече беше хванала дръжката на вратичката.
И машинката отново се повреди.
Последното съобщение, получено преди прекъсването на предаването: „Ти си студена, ледена като смъртта, Хана…“
— Сега чу ли ме, Хана?
— Ти се подиграваш с мен — най-сетне успя да произнесе тя.
Той изобщо не помръдна. Каза:
— Сигурно е съвършено ясно, че аз се женя за теб само заради парите ти. Тези, които имаш и онези, дето ще спечелиш в огромни количества, както изглежда.
— Не ми се подигравай, Тадеуш, моля те.
— Никога на никого не съм се подигравал. Освен на себе си.
Тя се беше навела напред, за да стигне дръжката. Наклони се още повече, почти докосна с гърди чантата и бележниците в скута й.
— Толкова си пламенна, Хана, толкова си жадна за живот, направо невероятно…
Тя затвори очи и си помисли: „Защо не каже направо, че го е страх от мен“.
Но той попита:
— Всичко си приготвила за сватбата ни, нали? До последната подробност?
— Да.
— Датата?
— Трийсети декември.
— Защо не трийсет и първи?
— Исках Йохан Щраус да свири на сватбата ни. Но на трийсет и първи той трябва да осигури танците на онзи гаден император, който също дава бал. Йохан Щраус не можеше да се освободи, пък и…
(Това не бе единствената причина за избора на датата, който бе направила, но тя не смяташе за наложително да обяснява повече. Безстрашието на Тадеуш започваше да я смущава.)
— Йохан Щраус не умря ли?
— През май. Нищо не стана както исках.
— Все пак аз съм тук.
— Вярно е.
— А мястото?
— Наех двореца на един ерцхерцог на площад „Бетховен“.
— В църква ли ще се оженим? Или само ще сключим граждански брак?
— И двете. Не е трудно да се стане католик.
Мълчание. Тя видя или усети, че той затваря очи: „Ужасявам го, това е ясно. О, боже мой!“.
— Научих се също така да танцувам — каза тя. — И типография, заради ръкописите ти. И да карам кола. Дори малко да готвя и да връзвам вратовръзки.
Замълча, сетне продължи:
— Наред с други неща.
Направи нова пауза.
— В готвенето не съм много силна.
Вмъкнала бе в изброяването готвенето и вратовръзките, за да му придаде вид на шега. Опитът бе неуспешен. Тадеуш дори не се усмихна. Или почти.
— Зная, че съм малко луда — добави тя.
— Не това е думата, която бих използвал.
„Защо не помръдва? Ако все пак реагираше по някакъв начин като ме зашлеви или си тръгне… или дори ако започне да се смее… Бих предпочела да ме удари, отколкото да се смее…“
— Хана? Предвидено ли е… да живеем заедно до женитбата ни?
— Не — отвърна тя мигом. (И за своя собствена изненада се изчерви.)
— Разбирам.
Кратко мълчание. Той най-сетне се измъкна от ужасната си неподвижност. С дръжката на бастуна си почука по покрива на файтона и той спря.
— Е добре, съгласен съм — каза Тадеуш.
— Съгласен?
— Да приемем за поколенията, че аз съм ти поискал ръката и ти си ми доставила щастието да ми отговориш с „да“. Ще се оженим тук, във Виена, на трийсети декември хиляда осемстотин деветдесет и девета, с граждански и религиозен брак. Всичко това е съвсем ясно.