Отвори вратата и понечи да слезе.
Тя каза наистина едва-едва:
— Можеше да ме целунеш…
Погледна я невъзмутим.
И най-сетне ръката му се протегна, повдигна лицето й, накара я да се изправи. Устните им едва се докоснаха. Когато тя отвори очи, той вече беше стъпил на земята и тя го видя как върви край Операта, беше толкова висок, че стърчеше над всички почти с една глава.
Той не се обърна.
Писа й за първи път от Ню Йорк, където бе отишъл направо от Виена, за да напусне работата си при Джон Ф. Маркам и да си вземе вещите, повечето от които бяха книги.
… Втори път от Монте Карло, където, както обясняваше, живееше сам в една пуста вила, ползвайки се от приятелското гостоприемство на бившия си работодател. Завършвал пиесата си. Която не върви много добре, но несъмнено това е временно…
И в двете писма уточняваше и потвърждаваше, че както са се уговорили, ще бъде за подписването на брачния договор във Виена на 29 декември в ранния следобед. Ще се срещнат с Хана и със свидетелите им у нотариуса, чиято кантора е на „Грабен“, дългия площад в самото сърце на града.
Изпрати й червени рози още на другия ден след срещата им в Пратера.
Най-напред огромен букет, придружен с кратки и по-скоро безучастни думи, които несъмнено бе написал неслучайно: На моята годеница.
Заинтригувана, и точно както той несъмнено се бе досетил, че ще направи, тя преброи розите и откри, че са седемдесет и четири. Бройката беше странна. На Хана й бяха нужни няколко секунди, за да разбере значението: след седемгодишна раздяла те се бяха срещнали отново на 17 октомври 1899 г.: До 30 декември, деня, определен за женитбата, оставаха седемдесет и четири.
На следващия ден същия букет…
… само че розите бяха седемдесет и три…
… и седемдесет и две на другия…
… и трийсет и седем, двайсет и три, деветнайсет, единайсет, пет, три, две…
Тадеуш донесе последната лично.
27.
Странно усещане за един мъж…
— Без ерцхерцогски дворец?
— Бих предпочел — каза той с отчайващо безразличие.
— И без Йохан Щраус?
— Той почина.
— ЙОХАН Щраус да. Но не и племенникът му. Племенникът му си е жив. Той също се казва Йохан Щраус, Йохан III.
— Само ако наистина държиш на това. В никакъв случай не бих искал да ти развалям сватбата.
— Мисля, че мога да мина без Йохан Щраус III — каза тя най-накрая с болезнено усилие да запази поне безгрижието на разговора им.
Пристигнал предния ден (днес е 30-и), Тадеуш не бе проявил към нея ни най-малък жест на обич или поне на нежност — да не говорим за любов. Видяла го беше едва при нотариуса, където най-сетне разбра, че тревогите й са били напразни и той наистина е дошъл на срещата. Чакаше я придружен от Рилке. И й беше поднесъл последната червена роза. Но с изключение на това беше запазил една доста хладна вежливост; и леко ироничната си и почти тъжна, малко странна усмивка. Едва бе доближил устни до пръстите й в ръкавица. Беше подписал договора, без да прочете и ред от него, с пълно равнодушие. Вечерта бяха заедно с Лизи и Шарлот, Естел и Поли Туейтс плюс Рилке, Хофманстал, Алфред Адлер Малер, когото Томас Ман щеше да превърне в герой на своята „Смърт във Венеция“, както и Артур Шницлер, който току-що бе зарязал медицината, за да се отдаде на литературата и все още не беше издал „Стражата“.
Беше изпратил Хана и приятелките й, после беше тръгнал, както сам каза, да погребва ергенския си живот в компанията на Хофманстал и Райнер Мария Рилке.
На 30 декември сутринта — същите свидетели на гражданския брак и двете религиозни церемонии: едната католическа — не във великолепната църква „Свети Карл“, както беше си мечтала тя, а в параклиса на доминиканците, където беше кучешки студ, — а другата еврейска, в синагогата. Тадеуш беше направил необходимото за това двойно покръстване. И двата пъти Тадеуш я беше целунал, но с по-малко нежност, отколкото бяха вложили Райнер или Климт, да не говорим за Поли, който плачеше.
… А Хана бе принудена да отправи смразяващ поглед към Лизи, съвсем объркана от странността на тази сватба: „Само да не вземеш да ми подсмърчаш!“.