— Няма какво да отвърна.
Прокара ръка по някои подвързии. Книгите бяха на немски, френски, английски, руски и полски. Специално бе накарала да подвържат с кожа всички издадени творби на Рилке, от „Живот и песни“ до най-последната — „Бялата принцеса“.
— Благодаря, Хана. Вниманието е затрогващо.
И обикновената полуусмивка, която беше невъзможно да се разтълкува.
Тя отиде да се преоблече. Точно в този момент настъпи промяната в нея — няма значение какво е намислил, тя ще се съпротивлява, пък каквито ще да са последиците! Облече си предвидената нова рокля. Изработена специално за случая в Париж. Беше бяла, обшита с ивици в черно и наситено червено; затворена беше до врата и на гърба имаше трийсет и девет миниатюрни копчета. „Признай си поне това, Хана — голям си инат“.
Нещо повече, по време на цялата вечеря говореше все тя. Неин ред беше да бъде спокойна и да поддържа разговора. Разказа му всичко, от тръгването си от щетъла с каруцата на Визокер до северноамериканските си проекти, без да пропусне нищо. Изтъкна богатството си, което едва сега започваше да трупа. Изброи и четиримата си любовници:
— Като броя и теб, разбира се. Най-добрият беше Андре, но и Лотар не беше лош. Видях отново Лотар в Цюрих, повече от сигурно е, че е убил жена си…
Приключиха вечерята и минаха в големия салон, където огънят бе запален. Поднесоха им кафе, прислугата се оттегли.
Той си запали пура.
— Кой е обзавел къщата?
— Един на име Хенри-Беатрис.
Той повдигна вежди:
— Мъж или жена?
— И двете. Идеята за стендаловата атмосфера беше негова. Колко е часът?
— Скоро ще стане единайсет. Преди малко повече от две години влязох в една книжарница на улица „Рен“. Разбрах, че са разпитвали за мен.
Тя замръзна както бе седнала — с рокля, старателно разстлана около нея — на канапето.
— Хана, как се казва момчето, което ме издирваше?
— Мариан Каден. Онзи, когото изпратих в Ню Йорк.
— Идеята беше гениална. Но по онова време аз четях само на английски. А след това взех предпазни мерки.
— Защото си знаел, че работи за мен?
— А за кого другиго?
Той се усмихна.
— Хана, знаех къде си. Повечето от приятелките ми или от приятелките на Маркам са сред най-редовните ти клиентки. Преди осемнайсет месеца самият аз бях в Лондон. Видях те.
Тя затвори очи. Той кимна в отговор на въпроса, който тя не изрече:
— Да, можех да ти се обадя. Трябваше просто да прекося улицата.
— Но не си го направил.
— Не.
„Отвори си очите, Хана, и го погледни право в лицето!“ Тя се изправи.
— След това — продължи той — се появи тази чудесна личност Визокер. Не бих искал той да ми бъде враг. Той те обича повече от себе си. Трябваше да се омъжиш за него, вместо за мен. Говорихме дълго.
— Като мъже.
— Като мъже. Изобщо не успях да го зърна, въпреки че ме е следил месеци наред. В замяна на това веднага забелязах английския ти детектив.
— Какво ти каза Мендел и какво му каза ти?
— След малко, Хана, моля те. Странно усещане е за един мъж да бъде така упорито преследван.
— Жените са свикнали повече, наистина.
— Вярно е. Слава богу, че не ми изпращаше цветя или накити. И не ми казвай, че щеше да е достатъчно да дойда да те видя, за да престанеш. Никога нямаше да се откажеш. Дори ако бях женен.
— Ти не беше.
— За малко щях да бъда.
— Мери-Джейн Галахър.
— Много по-близо до женитбата съм бил, с други.
— Писах ти.
— Това беше най-умното нещо, което направи спрямо мен. А аз не ти отговорих, защото не знаех какво да отговоря. Случвало ми се беше да се чувствам смешен, но този път направо стигнах върха.
— Обичам те.
— Зная. Дори мисля, че ме обичаш като жена, а не като хлапачка, която просто се е поувлякла по приятеля си от детството. Мендел Визокер каза ли ти, че се върнах във Варшава през юни 92-а?
— Но не ми каза защо.
— А знаеше. Търсих те из цяла Варшава… Мълчи, Хана, не казвай нищо… Никой не можа да ми каже къде си отишла. Отидох чак в щетъла ти една нощ, но и там не знаеха повече. Хана, ако просто не ме беше лъгала толкова много във Варшава! Защо винаги толкова усложняваш и най-простите неща, защо ти трябваше да ми разправяш всичките тези абсурдни басни за някакво си наследство? За момент дори малко повярвах, имаше прекрасна рокля, която малко те състаряваше, но беше много хубава. Същата като тази вечер, ако не се лъжа… Ала не ти вярвах дълго. Изглеждаше толкова изтощена… и все по-изтощена с изминаващите седмици. Но не знаех как да ти кажа, че не е нужно да ми разиграваш тази комедия, ти изглежда много държеше на нея… Единствената нощ, която прекарахме заедно, в квартал Прага, в навечерието на Новата година…