— Никога не съм прекарвала новогодишната нощ с някой друг.
— Остави ме да свърша. Трябваше да ти го кажа през онази нощ. Не го направих, а после ти изчезна. Сега зная защо. Визокер ми разказа всичко за случая с Пелте Мазур, с много повече подробности от теб. Но навремето аз нищо не разбрах. Години след това те намирам отново, вече зная, че си ме издирвала из цяла Европа, зная, че започваш да ставаш много богата, говори се само за теб и за всичко, което си направила в Австралия. Не това, че имаш много пари ме притеснява най-много — въпреки че ме смущава малко, — а най-вече тази почти фанатична страст да успяваш и всичко, което знам за характера ти…
— И сайванта на Темерл, когато ти беше на десет години — каза тя с внезапна жестокост.
Мълчание. Той кимна с глава:
— Да, и това. Брат ти нямаше да умре, ако не бях аз.
— Никога не съм ти се сърдила. Мендел можеше да ти го каже.
— Каза ми. Трудно би могла да намериш по-добър адвокат от него. За момент ми се струваше, че си ми го изпратила за това. Сега съм сигурен, ти си предвидила, че той ще ми говори и ще пледира в твоя защита. Способна си на всякакви сметки. Хана, на 15 октомври бях на две крачки да се върна в Америка и да се оженя за Мери-Джейн или за някоя друга. Защото считах, че да заживея с теб ще бъде лудост. Почти самоубийство.
Тя го гледаше объркана:
— Но вече не мислиш така?
— Не зная.
— Но все пак накрая дойде във Виена.
— Знаеш много добре защо.
Тя поклати недоверчиво глава.
— Не е вярно, че ме обичаш. Дори не си ме целунал истински.
— Да те любя още във файтона ли искаше? Когато ти беше предвидила всичко чак до тази къща? Бих се заклел, че дори чаршафите са специални.
— Обичам те.
— Но все пак искаше да дойдем тук, за да се любим.
— Обичам те.
— Искаше да си омъжена. Да станеш отново девствена в известен смисъл. И аз те обичам, много повече отколкото си мислиш. Едно от двете, както би казал твоят Визокер — или ще се любим тук и веднага…
— Леглото — каза тя с всичката възвърнала се своя лукавост. — Леглото горе. Чаршафите наистина са специални.
— … или ще чакаме първия удар в полунощ. Защото, дявол да го вземе, започва да ми додява да чакам!
Той каза:
— Ако бях предвидлив като една Хана, която познавам и която най-старателно е предвидила всичко до последната подробност, щях да се тренирам седмици наред да разкопчавам копчета.
— Скъсай ги.
— В никакъв случай. Не бързаме. Остават ни още деветнайсет минути, преди да се смени векът. Хана, на Тадеуш от стаята в Прага му липсваше опит, това е ясно…
— Но имаше и нещо друго.
— Стой мирна. Имаше и друга причина.
Тя стоеше изправена, с гръб към него, докато коленичил зад нея, той разкопчаваше едно по едно трийсет и деветте копчета.
— … и друга причина, Хана — същият този Тадеуш беше почти парализиран от любовта, която вече изпитваше. Разбираш ли?
— Разбирам.
Той разкопчаваше копчетата без изобщо да бърза. Но и без да се бави. Под бялата коприна до кръста беше гола. (Малко преди това той я беше вдигнал на ръце и от салона я беше отнесъл в стаята. Тя стоеше на по-малко от метър от пламъците; независимо от бронзовата решетка пред огъня усещаше топлината му по лицето си и по цялото си тяло.)
Както беше заръчала, слугите бяха добавили евкалипт и лозови пръчки към боровите цепеници в математически точно определено съотношение и уханието, което се разнасяше, беше точно това, което бе желала: „Не е възможно да бъда по-щастлива, отколкото съм в момента…“
Пръстите на Тадеуш едва я докосваха, сякаш той не я пипаше, но тя усещаше как роклята отстъпва с всяко следващо разкопчано копче.
— Хана също не беше много придирчива — каза тя. — Да не говорим повече за това.
— Добре — ти си съвсем нова.
— Не ми се подигравай.