Чу го как тихо се засмя:
— И през ум не ми минава.
— Не се подигравай и на себе си, моля те.
— Заклевам се.
Точно в този момент той разкопча и последните копчета на извивката на кръста и тъканта се освободи. Но роклята все още се държеше на по седем копчета на ръкавите — тези ги беше забравила! „Господи, Хана защо не предвиди и ключалки с шифър, когато измисляше това!“
— Не бързаме за никъде — рече Тадеуш. — Не, не се обръщай, просто ми подай ръцете си.
Хана му ги протегна, като се изви настрани. Зърната на гърдите й докоснаха коприната, тя едва не изстена.
— Три, четири и пет — каза спокойно Тадеуш сякаш си играеше със зърната на броеница. — Ако през октомври в онзи файтон бях направил само един жест в повече, нямаше да издържа и щях да се заровя във фустите ти като освирепял от глад вълк. По-добре беше да стоя по-далеч… Седем, осем, девет, почти свършваме.
— Садист.
— Ти си избрала тази рокля. Да не говорим за купето във влака. Трябваше да препрочета петнайсет пъти една и съща страница. Най-опасно беше, когато заспа, на лицето ти се беше изписала невероятна кротост. Никога не те бях виждал заспала. Дори в стаята в квартал Прага ти си тръгваше преди зазоряване. Ако някоя жена беше заплашена от изнасилване между Цюрих и Лугано, на фона на заснежена Швейцария, това беше тъкмо ти… Десет, единайсет, дванайсет. Остават още само две.
— Умолявам те…
— Няма закъде да бързаме. На всеки му идва реда да почака. Всъщност, една дама никога не трябва да желае някой мъж, това е против всички правила. Почтената жена не изпитва удоволствие, се пее във френската песничка. Тринайсет и четиринайсет, готово. Общо петдесет и три копчета. Не мърдай, това е заповед.
Той най-после смъкна роклята като бавно я свали първо от едното, после от другото рамо. Върхът на езика му следваше извивката на голите рамене, сетне обходи гърба и стигна до извивката на кръста. Разсъблече я до средата на закръгления ханш.
— Разпусни сама косите си, Хана. Не че не зная как да го направя, но обичам движението на гърдите ти, когато вдигаш ръце… така. Прелестно.
… Без да бързаш, моля те, имаме още четвърт час. Видях рисунките, които Климт ти е направил, сигурно си позирала най-малкото полугола.
— Той видя само гърдите ми.
— И това е премного. Не го прави повече.
… Сега той използваше и ръцете си. Дългите пръсти най-сетне обгърнаха ханша й, плъзнаха се към корема. Обърна я към себе си. Каза с одрезгавял глас:
— Жена ми има най-хубавото тяло на света. И страшно много фусти!
С безкрайна ловкост и престорена небрежност той развърза последните връзки и смъкна още малко от безбройните пластове на роклята, петте фусти от копринен муселин и дантелените гащи с крачоли. Спря разсъбличането на милиметър от началото на медночервения триъгълник. Допря там бузата си, а после устните и езика. А тя, спазвайки заповедите му, продължаваше да стои с вдигнати ръце, за да държи разпуснатите си коси, задъхана и с лице, отметнато назад.
— Сега, Тадеуш…
— Не бързаме.
Той я вдигна и я отнесе в леглото, от което махна грейката и термофорите, пълни с жарава. Постави я да легне и едва тогава я съблече съвсем гола, като я освободи от роклята, петте фусти и дантелените гащи.
… После от жартиерите и чорапите, които бавно навиваше, като подсилваше действието си с целувки по бялата кожа на бедрата.
— Направо ме подлудяваш.
— Надявам се. Но ние и двамата вече бяхме луди.
Тя искаше да му помогне да се съблече, но той я принуди да легне и още да чака. Най-после се мушна в леглото. Тя мигом притисна тялото си до неговото, устата си към неговата, а големия член между телата им.
— Обладай ме.
— Още няма полунощ. В твоята програма…
— Обладай ме.
Той се надигна на лакът и я изгледа на трептящата светлина на свещите, които тя бе предпочела пред всички лампи и които нито тя, нито той бяха пожелали да угасят. Сетне поклати глава:
— Предложението си заслужава да бъде проучено.
— Мразя те.
— И аз. Много бавно, тогава. Поне в началото…
— Страх ме е — каза той, — че сме преминали в следващия век, без да забележим.
— Колко е часът?
Тя бе започнала, с неутолимия си глад за него, да го целува по цялото тяло. Навсякъде.
— Както можеш да забележиш, Хана, нямам часовник у себе си.