— Търси.
Той се протегна леко, но не успя да стигне края на леглото.
— Това легло е голямо колкото Пратера, Хана. Къде, по дяволите, го намери?
— Специално го направих. Когато човек има мъж три метра, трябва да вземе мерки.
Той се плъзна по гръб, а тя го запреследва, хапейки всичко, което можеше да достигне. Той все пак стигна до ръба, зарови из дрехите си. Като по чудо часовникът се озова в ръката му. Той го погледна:
— Почти четири часът… Как лети времето… ХАНА, СПРИ!
Тя се засмя:
— Май се помайваш, а?
— Искам почивка, госпожо.
Тя се катереше по него, от краката към главата, сякаш се изкачваше по въжена стълба. Най-накрая достигна устата му. Разпиля косите си върху лицето му:
— И кога се влюби в мен?
— Не зная точно. Може би във Варшава. Когато крещеше на руски да искаш Лермонтов в една книжарница на улица „Свети Кръст“.
Сивите очи се отвориха широко. Тя беше по корем отгоре му и той галеше прекрасната дълбока извивка на кръста й:
— Хана, в онзи ден не можа да ме преметнеш.
— Значи не си повярвал на случайната среща?
— Като те познавам, както аз те познавам? Нито за миг.
— Лъжец.
— Не.
— Не съм го разбрала. За нищо не съм се досетила.
— Което не ти се случва често.
Вярно, тя беше направо стъписана. Затвори очи и извивайки се като котка се намести, притисна се още повече към него, положи глава върху рамото му.
— Тадеуш, какво щеше да стане, ако във Варшава не бях излъгала? Ако бях, както ти казваш, усложнила нещата?
— Не зная.
— Сигурно знаеш.
— Добре. Щяхме да се оженим, след като завършех, защото щях да завърша. Или дори преди това. Ти нямаше да заминеш за Австралия, нямаше да имаш други любовници, освен мен, щяхме да живеем във Варшава, аз щях да имам адвокатска кантора, щях да пиша до забрава между две пледоарии, щяхме да имаме деца. — И нямаше да сме изгубили всичките тези години.
Тя заплака много тихичко: „Прав е, Хана, хиляди пъти е прав“.
Той се поизправи, повдигна я и я сложи до себе си, притисна я много нежно и дръпна една завивка върху й. Завивка от черна коприна с две лица, в наситено червено и бяло.
Мълчаха.
— Обичам те, Хана. За цял живот.
— Ще имаме достатъчно време.
— А деца?
— Поне три.
— Ти може би вече знаеш техните рождени дати и пола им, или програмата ти не отива чак до там?
— Трябва да изчислявам всичко, такава съм си.
— Зная — каза той. — Никой не знае това по-добре от мен.
… И той отново я любеше, въпреки сълзите, които тя не успяваше да сдържи. Или точно заради тях.
Отново валеше сняг и от прозорците на спалнята си, която не бяха напускали от четири дни, те съзерцаваха езерото там долу, сковано на места в лед. Колкото и да ровеше из паметта си, Хана установи, че за първи път, откакто бе напуснала щетъла си, тоест повече от десет години, тя прекарва така дни наред, без да работи, забравяйки дори парите, които би могла да спечели, без да се интересува неизменно от маниакалните си сметки и изчисления. Усещането беше съвсем ново, удивително, почти срамно…
„… Но то ти доставя всичкото щастие на света, толкова щастие, за каквото никога не си мечтала.“
— Докога, Хана?
В този момент тя тъкмо поднасяше към устните си една чаша, която, както и целият сервиз беше от Джинори, от Доча, близо до Флоренция; всички части от този сервиз бяха на повече от сто години; а кафеникът беше едно великолепие със своята вита дръжка.
— Какво докога?
— Ти няма да преустановиш дейността си.
(Той не питаше, просто констатираше.)
— Докога ще останем тук?
„Започна се.“ Тя остави чашата си.
— Ако бях мъж, Тадеуш, щяха ли да ме карат да спра да работя?
— Аз не искам това от теб. И никога няма да го поискам.
— Трябва да бъда в Ню Йорк около 15 февруари. А преди това ще мина през Рим и Милано за откриването, ще отида в Мадрид, а оттам в Лисабон за същото нещо. Веднага след това в Америка.
— Не се чувствам призван да играя ролята на принц консорт.
— Ти си писател.
— Опитвам се да бъда. Повече или по-малко.
Той се усмихна:
— Не става дума за първата ни семейна караница, Хана. И аз знаех, а и ти знаеше, че ще водим този разговор.