— Който можеше да почака.
— Точно това е въпросът ми: колко време? Няма да те следвам от влак на влак и от хотел на хотел. Искам ли да пиша, ако допуснем, че съм способен на това, ми е нужно да работя на спокойствие, заобиколен от книгите си.
— Тази къща е колкото моя, толкова и твоя.
В този момент между тях застанаха думите, произнесени през първата им нощ в дома замък „… Да заживея с теб ще бъде лудост, почти самоубийство“. Би могъл да ги повтори. Тя знаеше това. Щеше да му отговори с милион обещания и клетви. Но и двамата знаеха, че няма да има никакъв смисъл. Може би трябваше да каже тъкмо това, което каза:
— Трябва да опитаме, Тадеуш. На всяка цена.
— Съгласен.
— Затова толкова се колеба да дойдеш при мен, нали?
— Да.
— Единствената причина?
— Единствената.
— А ако не бях ти писала?
„… Ако се беше опитала да му направиш клопка с някой издател например, както си го мислеше, той мигом щеше да разбере всичко и щеше да го загубиш завинаги. Да му пишеш и да го оставиш сам да реши беше най-умното нещо, което изобщо можеше да направиш!“
— Не отговаряй — рече тя. — Все едно не съм те питала, съгласен ли си?
— Добре.
— Завърши ли пиесата си?
Усмивка:
— Ако се вярва на всички директори на театри, на които я предложих, не.
… Но усмивката изчезна:
— Хана, не се намесвай в това, моля те. Никога не се намесвай. В никакъв случай. Каквото и да стане.
— Обичам те. Ще я напишеш ли отново?
— Не. Имам друг сюжет.
Заговори й за него. И тя отново имаше чувството, което бе изпитала, четейки стиховете му, че не е в неговия свят. Въпреки всичко в следващия час и през дните, които последваха, между тях се установи истински, изпълнен с нежност мир. Той разказваше великолепно историите, които измисляше и искаше да превърне в пиеса, книга или новела; главата му наистина беше населена с цял един свят и персонажи, той умееше да ги описва или да им придава вълнуващи съдби; можеше да я накара да се превива от смях или пък да плаче единствено с таланта си на разказвач. Очарована и развълнувана, преливаща от щастие, тя откри у него Тадеуш от детството си, от преди осемнайсет години.
Всъщност тя изобщо не се бе излъгала в него. Каквото и да са мислили Мендел и другите. (Мендел дори си е взел назад предупрежденията, „а това е страхотен героизъм от негова страна, защото ме обича и сигурно е ревнувал от Тадеуш. Милият Мендел…“)
Вярно е също така, че по определен начин Тадеуш беше по-умен от нея. По-чувствителен. Никой досега не я бе разбирал така. „Разликата между мен и него е, че аз зная нещата, преди той да ги каже, а той ги знае, преди аз да ги помисля.“ Нямаше нищо общо с факта, че той е мъж, а тя жена. „Едва ли бих си създала комплекс за това!“
Макар че…
„В това е целият проблем, Хана — ако ролите бяха разменени, той да върти сделките и да печели пари, а ти да пишеш книги, всички щяха да го намират за естествено. В реда на нещата. Никой нямаше да се притеснява, че ти си седиш вкъщи да поддържаш огъня като римска весталка, да готвиш супи, да раждаш деца, да чакаш завръщането на твоя повелител и господар, готова да си запретнеш ризата щом на него му се прииска. И дори ако наистина имаше желание да пишеш в пролуките, хората нямаше да се учудят. В двайсети век сме — отскоро, но сме. Ала ето че е тъкмо обратното: ти ще препускаш, а той ще е весталката. Страхотно опасно, както би казал Мендел…“
Беше предвидила да отдели цял месец за сватбата си. Твърде дълго прекъсване след десет години работа. Беше очаквала планини прекрасни неща и наистина беше получила планини от прекрасни неща. Много повече, отколкото би могла да се надява. Не само заради изключителното физическо удоволствие, което изпитваха заедно. „Андре бледнее пред Тадеуш: е, вярно, че аз обичам Тадеуш, а в случая с Андре не беше така; това сигурно също допринася, нищо че в Австралия не мислех така; какви неща откривам…“
Откри и много по-обикновени радости, като тази от ежедневното съжителство, от споделеното мълчание, от кодовете, които се изграждаха незнайно как и чийто шифър единствено те знаеха, от някой поглед, разменен над чашите с кафе, от присъствието в сумрачната стая, от интимността, която нарастваше с времето, от увереността, че си струва да скътат спомени за бъдещето, сигурен, че си от онези, за които ще има по-късно. Както, разбира се, не е било възможно с никой друг. Дори с Андре. Наистина, често бе спала с Андре, но — тя бе пожелала да бъде така — съжителството им беше просто мимолетно, беше само една връзка, нещо малко по-добро от бързо приключила игра…