— Целуна ме — отговори тя.
И уточни: „Тук“. Посочи с пръст устните си. „Нищо друго.“
Мина известно време. Мендел се обърна и отново му се прииска да строши нещо.
— Ти ли не искаше или той не посмя?
— И двете.
И се засмя, малката непоносима проклетница! Чу я да се смее зад гърба му.
— Той все още не е много опитен — добави тя лукаво.
„А аз опитен ли съм?“, помисли си Мендел. Отиде до брега на потока, седна, свали казашките ботуши и потопи босите си крака във водата. Настроението му учудващо се подобри. Със задоволство наблюдаваше пожълтяващите листа на върбите над главата си: идва зима, сезонът, който той много обича и ще прекара в Данциг между двете си латвийки (по-руси и тлъсти от всякога и от които започваше леко да се отегчава; или може би ще ги смени със зеленооката немкиня, вдовица по Божия милост, дето има цици едри като задника й). И тъкмо в момента, когато раздразнението му спадна и той възстанови разбирателството между себе си и света, Хана премина в настъпление. Явно не беше случайно. Обхвана го подозрение, че тя усеща чувствата му във всички ситуации, способна е да го върти като палачинка, въпреки стоте му кила, силата и опита му с жените. Застанала зад него, Хана попита:
— Откъде идвате?
— От Киев.
Именно от Киев. Беше се скитал както обикновено, прекосил бе Украйна, отивайки чак до Москва без друга причина, освен прищявката му. През тази 89-а работите му вървяха чудесно. Макар че все още беше със стария си бруск, имаше пари да купи две-три нови каруци и да ги повери на свои служители. Реши да не предприема нищо, да остане сам и свободен, въпреки че така едва ли щеше да натрупа голямо състояние…
— И къде отивате?
— В Данциг.
— И ще минете през Варшава?
Вцепени се, сякаш се бе досетил за всичко в миг. Извади краката си от водата.
— Дума да не става — каза той. — Не, не и не.
— Та вие дори не знаете какво ще ви помоля.
Усети, че тя се приближава до него.
— Едно от двете — каза той: — Или искаш да отида да намеря твоя Тадеуш и да му занеса писъмце, или нещо още по-лошо, ще искаш да те заведа при него.
Дълго време не получи отговор. Тя се бе доближила съвсем, почти го докосваше. Изведнъж каза едва чуто:
— Бих искала да ме любите, Мендел Визокер…
Нужно му бе доста време, преди да събере смелост да се обърне:
— Искаш какво?
— Много добре чухте.
— Нищо не съм чул. Не искам да съм чул. Ти си луда.
Тя се наведе и допря устни до неговите, просто едно неумело притискане. Той се изправи с един скок и изтича в другия край на полянката.
— Няма съмнение — отбеляза тя с горчиво спокойствие, — наистина въздействам на мъжете.
— Хана, престани. Не се доближавай!
— Добре.
Тя седна и започна съвсем спокойно да оправя гънките на роклята си. С най-безгрижен тон, сякаш говореше за бродиране или приготвяне на сладкиши, рече:
— Няма да ви казвам, че ви обичам. Няма да ми повярвате. А и не бързам чак толкоз да изгубя девствеността си. Не е това.
— Стой там, където си — каза Мендел (той вероятно говореше повече на себе си).
— Не е и защото съм извратена. Но размислих: рано или късно ще легна… всъщност, ще легна с Тадеуш. Той няма опит, аз също. Все пак някой от двама ни ще трябва да го умее.
— Велзевул рогати — изрева Мендел.
— … И тъй като вие имате опит.
Замълча. Сведе глава.
— Май много ви се иска да ми зашлевите една?
— Малко е да се каже.
Тя дълбоко въздъхна.
— Значи не?
— Завинаги. Хана?…
— Да?
— Моля те, не ме питай дали ми се иска.
Гледаше я отчаяно и се питаше поради каква чудовищна глупост до тази секунда тя никога не му се е струвала хубава. Защото изведнъж тя бе станала лъчезарна. Усмихваше му се както никога досега.
— Значи ме желаете. Щастлива съм да го науча.
— Върви по дяволите.
— Аз не ви обичам, но ми харесвате. Много даже. Добре. Да не говорим повече за това. Да говорим за вашите „едно от двете“, за които споменахте преди малко. И е така, и не е така. Аз наистина искам да отида във Варшава, отчасти защото Тадеуш е там, но това не е единствената причина…
Обърна се и на свой ред потопи крака във водата. Мендел я гледаше отстрани и се удивляваше от този профил, който сякаш откриваше за първи път. Не, не беше красива (освен когато загадъчно се усмихваше с уста и очи, както преди малко); тя никога нямаше да е красива в общоприетия смисъл на думата. Ставаше дума за нещо друго: за вълнуващото въздействие на тази бледа, триъгълна муцунка с високи скули, поглъщана от сивите очи; за впечатлението за крайна напрегнатост, която се излъчваше от това лице, особено сега — с волева и в същото време тъй деликатна брадичка, опряна на коленете и в известен смисъл издадена напред…