Равинът млъкна и настъпи тишина. Беше един от онези дни, в които той се чувстваше уморен и много стар, в които го нападнаха спомените за собственото му идване в щетъла преди четирийсет и няколко години, когато беше открил, че жив ще се погребе в това селце, запокитено сред една равнина без начало и край. За почти половин век прекаран тук, той срещна един-единствен човек с изключителен ум и култура, с когото да разговаря, наистина да разговаря. Този човек загина по време на един погром. А дъщеря му, която изцяло приличаше на него, само чертите бяха по-засилени, сега седеше срещу него. Равинът уморено каза:
— Хана, мисля, че ти мислиш, че аз мисля, че тази история е чисто и просто една измислица. Знам, че знаеш, че зная. Логично е да отида при родителите ти и да им съобщя за разкритията ти. Убеден съм, че ще се слисат. Бедният Береш Корзер, когото някак си ми е трудно да си представя като сатир, няма да го преживее: ще умре задушен от възмущение и срам. Ето защо ще замълча. Но това, което най-много ме дразни, е, че ти си го знаела още от самото начало. Предвидила си го.
Тя издържа за известно време погледа му, но накрая все пак сведе очи.
— Много си умна, Хана. Май прекалено много, та да е добре за теб. Между този Визокер и теб…
— Не — рязко отвърна тя, — не е това.
— Искаш да отидеш във Варшава.
— Искам да отида където и да е, далеч от щетъла. Сега му е времето.
Взря се внимателно в нея, убеден, че този път казва истината. Досещаше се какво щеше да направи, ако той се опиташе да потули историята с опита за изнасилване: вместо да й разкаже само на него, щеше да пусне фалшив слух в щетъла. И пак щеше да постигне целта си да замине. А пък и равинът не й се сърдеше много за доста циничния шантаж. Той бе имал достатъчно време да оцени силата на характера й. Освен това знаеше — по-добре от самата нея в този период от живота й, и дори по-точно от Мендел Визокер и от когото и било друг, — че една част от личността на Хана е способна на най-хладнокръвни пресмятания, щом си е поставила определена цел. Ала равинът си мислеше, надяваше се, че съществува и една втора Хана, успоредна и допълваща, способна на най-силни емоции, безкрайно привързваща се. Именно тази Хана той обича с малко притеснена нежност.
— И какво ще правиш във Варшава?
— Още не зная.
Мълчание. „Ако й се случи нещо, помисли си равинът, цял живот ще си спомням, че е заминала с моя помощ. Въпреки че… с мен или без мен, тя все едно ще замине.“
— Кога искаш да тръгнеш?
— Днес. Готова съм.
— Не ми даваш много време да съобщя новината на майка ти и да получа съгласието й.
— Майка ми чудесно ще преживее и без мен — каза Хана. — Тя никога не е имала нужда от мен. Дори ще се почувства облекчена, че няма да съм тук.
— Вече не познавам много добре Варшава — каза равинът на Мендел Визокер. — За четирийсет, че и повече години всичко трябва да се е променило. Но мисля, че беше на улица „Гойна“.
— Ще го намерим — увери го Мендел.
Взе писмото, което равинът му подаде — беше препоръка от последния до сестра му. Двамата мъже се спогледаха.
— Зная — тихо каза Мендел. — Ще бдя над нея като над собствената си сестра. Ако имах такава.
Не можа да се въздържи да не произнесе последните думи с лека ирония и се укори — за равин, този не е лош. Освен това той наистина се безпокоеше за Сополаната. „На негово място аз бих се тревожил за Варшава. Там и не подозират какво ще им се изсипе на главата…“
Хвърли последен поглед на групичката, най-отпред беше Шифра, Шифра, която плаче. На свой ред Мендел се метна на бруска, където Хана вече се бе настанила изпъната, поставила ръце на коленете и гледаща право пред себе си. Той напразно се мъчеше да каже нещо незабравимо по случай заминаването. Не измисли нищо. Само баналното: „Тръгваме“.
Впрягът прекоси пазарния площад и пое по пътя за Люблин.
— Можеше поне да се обърнеш и да кажеш довиждане на майка си — тихо отбеляза Мендел, все пак леко втрещен от липсата на топлина и вълнение в тази раздяла. (Хана никога повече нямаше да види майка си.)
Но тя не отвърна. Излязоха от щетъла. Най-малко час пътуваха по почти правия път, отправил се към безкрайния хоризонт, сред потискащо равния пейзаж, без да продумат. Най-накрая Мендел каза:
— Чудя се какво ли си им казала, та така лесно те пуснаха да тръгнеш…
— Разни глупости — отвърна Хана с глас, който все пак прозвуча на Мендел малко странно. И за да му е чиста съвестта, но най-вече защото не вярваше (той като че ли беше облекчен от това доказателство, че тя все пак е човешко същество), той се наведе напред, вгледа се в нея отблизо и откри, че малкото й личице е смръщено, с широко отворени очи и сбърчени устни, които единствени издаваха дълбокото й вълнение.