— Никой не отговаря за никого. Най-вече за мен.
— Тъкмо имам празен чувал отзад. Какво щастливо съвпадение — простичко каза Мендел.
Хана го измери с поглед. Беше възхитена от сцената с Пелте Вълка (какво прекрасно име), жестът на Мендел я бе очаровал. Не биваше наистина да му противоречи, когато той заяви, че му е племенница, но от друга страна, ако не го беше направила, той нямаше да хване нахалника за врата и да го вдигне във въздуха. Щеше да е жалко да пропусне това. Тя изучаваше Мендел Визокер и за миг си представи какво можеше да се случи край потока, ако беше се съгласил (тя си знаеше, че той ще откаже) да я люби. Това също щеше да бъде интересно. Тя определено изпитваше голяма привързаност към Визокер, голяма…, а също и спокойната увереност, че може да го накара да направи почти всичко. Е, почти. Усмихна му се широко.
— Като си помисля, струва ми се, че ще остана при сестрата на равина. Ако ме иска.
— Тя не те познава и не знае на какво си способна. Затова имаш шанс да бъдеш приета.
Мълчание. Усмихнаха се един на друг заговорнически. Той попита:
— А пари имаш ли?
— Да. Две рубли.
— Далеч ще стигнеш с тях.
— Все трябва да се започне. Всеки проблем винаги има много решения. Не!
— Какво не?
— Не искам вашите пари.
Отново мълчание. Той си прочисти гърлото, както правят хората, притеснени предварително от това, което ще кажат.
— Хана, запомни добре това, което ти казах. Първо, че трябва да останеш тук, където те оставям. Обещаваш ли?
— Обещавам.
— Сега за Пелте Мазур и за всички Пелте Мазуровци във Варшава… Видях те как го гледаше. Мъжете не се гледат по този начин. Освен това Мазур…
Спря, защото тя едва не прихна, и защото се чудеше как да й каже тези неща. Тя милостиво му се притече на помощ.
— Много добре зная какъв е Пелте Мазур, Мендел Визокер.
— Нищо не знаеш.
— Той е сутеньор, сводник — заяви тя спокойно. — Такъв сте били и самият вие според равина в моя щетъл. Ако се оставя, Пелте Мазур ще ме прелъсти. Първо. После ще преспи с мен. Това второ. След това ще ме научи как се доставя удоволствие на мъжете — което всъщност наистина не зная как се прави. Трето. Накрая ще ме закара в някой бардак и ще прибира парите, които други мъже ще плащат, за да спят с мен. Мисля, че съм разбрала много добре. Това ли искахте да ми кажете?
— Велзевул рогати… — изруга Мендел Визокер.
Тя се усмихна за втори път, лъчезарна. Приготви се да скочи от бруска, ала си спомни, че е във Варшава, където ще става дама. А най-вероятно дамите не скачаха от брускове. Тя протегна ръка на Мендел.
— Бихте ли ми помогнали да сляза?
Той се подчини, но беше толкова смутен, че още повече разбужда, ако изобщо е било нужно, нежността, която тя изпитва към него. Тя се възползва от няколкото секунди, през които той я държеше за талията, да се притисне към гигантската му гръд, да го целуне по бузата и да му прошепне:
— Никой мъж няма да успее да ме прелъсти, ако аз не искам да бъда прелъстена, Мендел Визокер. Никой мъж няма да легне отгоре ми, ако аз не желая да го направи.
Той я пусна на тротоара. Взе торбата й, в която имаше само една рокля за преобличане, една долна риза и две-три парчета бельо. Тя провери дали двете монети от по рубла, които бяха цялото й земно богатство, са между гърдите й, и те влязоха в магазинчето.
Сестрата на равина досущ приличаше на копа сено, на много стара и дебела копа сено, седяла месеци наред на силно слънце и още по-силен дъжд, тоест безформена, рухнала, кафеникава. Като се започнеше от главата, покрита със смачкано кафяво боне, от което, противно на обичая на омъжените еврейки, се показваха няколко кестеняви кичура; лицето под него беше широко, с еднакъв цвят на остаряла кожа и цялото на бръчки, сред които изпъкваше дебел картофест нос; тя нямаше шия, главата й сякаш се сливаше с останалата част от тялото, което надолу постепенно изчезваше под огромен брой фусти, навлечени една върху друга, всичките в преливащи се цветове между саждиво черно и шоколадово кафяво. Същинска копа сено. Която се движеше, но бавно, на крака, подути от елефантиаза и от половинвековно стоене права в магазина, по шестнайсет часа дневно.
Казваше се Добе Клоц.
Имаше си и съпруг на име Пинкош Клоц. Той, разбира се, беше много дребен и много слаб; нищо чудно да се смали наполовина, ако му отрежеха плитчиците и брадата, и му махнеха черната шапка. В семейство Клоц той минава за маслото (което не беше чак толкова лошо за един млекар). Единственото му задължение беше всяка нощ да става в два часа и да докарва прясно мляко, яйца, сметана и сирене от околностите на Варшава. Връщаше се на улица „Гойна“ към пет и половина (сутринта), навреме, за да отвори в шест магазинчето, което трябваше да измие, а след това тръгваше на някаква нова експедиция, която го задържаше навън докъм ранния следобед. Нова доставка или поръчка, след което беше длъжен да отиде в синагогата. Към края на деня той обикновено пак се появяваше, за да избяга веднага отново под предлог, че трябва да провери избата, откъдето не се показваше до следващата сутрин. Беше сянка на мъж, привидение на съпруг.