Тя умееше да бъде невероятно хладнокръвна, но сега ставаше дума за Тадеуш. През цялото време докато бе вървяла към улица „Кролевска“, си бе представяла, бе репетирала тъй близката сега среща: почуква деликатно, елегантно и изискано — в случая с помощта на чукчето — Тадеуш ще бъде там, от другата страна на вратата и… не, вероятно ще й отвори някой прислужник: сигурно има слуга и той ще я заведе нея, Хана, при Тадеуш, който ще е възхитен, че я вижда във Варшава. Двамата с Тадеуш ще седнат в салона, ще им поднесат кафе или може би топъл шоколад с всичките му там сладкиши, и ще разговарят за литература; ще му разкаже, че благодарение на Пинкош Клоц — поправка: няма да споменава Пинкош, който не е много блестяща връзка, — ще му открие, че благодарение на един приятел, който е библиотекар, е успяла да прочете Шопенхауер, за който й беше говорил миналото лято…
Реши, че съвсем не е готова. Щастието е толкова по-сладко, колкото по-дълго си го очаквал. Тя чакаше вече два месеца, а откак живееше и работеше на улица „Гойна“, нищо не бе видяла от града. Заразхожда се по отсрещния тротоар. Отляво имаше парк, какъвто никога не бе виждала (беше паркът Сакс, но тогава тя не знаеше името му). Тук също се издигаше, подобно на укрепление, желязна ограда. През пръчките Хана забеляза деца, които бутаха обръчи със сръчност, която я очарова, или пък строяха дворци от пясък с миниатюрни кофи и лопати, точно по ръста им: тази миниатюризация й се стори като квинтесенция на заможността. Други влачеха играчки, завързани с цветни връвчици, трети яздеха кончета — джуджета; едно от тях пък бе кацнало на някаква смайваща машинария, направена от две различни по големина колела, по-голямото беше дори по-високо от Хана, а то съумяваше по някакъв начин да запази равновесие, истинско чудо. Всички бяха облечени във великолепни дрехи. Повечето момченца, например, носеха моряшки костюмчета. (Хана не знаеше много за моряците, но ги бе виждала на картинки в книгите на Жул Верн, които Визокер й носеше.) А момиченцата, о чудо, бяха облечени в роклички по тяхна мярка. Възрастни хора придружаваха децата, но погледът на Хана не се лъжеше — не ставаше дума за прислужнички, а за гувернантки, както се казва на френски.
… Огледа се наоколо и видя жените, които бе забелязала от бруска на Визокер преди два месеца, когато прекосяваха града. Някои величествено се разхождаха под великолепни чадърчета из алеите, с онази изключителна самоувереност, която беше поразила Хана. Повечето обаче бяха седнали около масички под свод, целия в цветя, в онова, което би трябвало да е café (и в този случай Хана употреби френската дума; струваше й се, че нито един от другите езици, които знае, няма еквивалент на думата café, изразяваща върховен финес)…
Но вече беше време да тръгва. А и след малко Тадеуш можеше да я доведе на една от тези маси; нищо не ги задължаваше да си пият шоколада в салона, когато времето навън беше толкова хубаво. Пресече улица „Кролевска“, провирайки се с виртуозност, от която беше горда, през огромната колона дрошки, карети и файтони. Бутна портата, изкачи стъпалата, стигна до вратата. Малко притеснена установи, че чукчето е много високо, за да може да го достигне. Отчайващо. Сякаш всички обитатели в изисканите квартали на Варшава бяха двуметрови. Каквато си беше упорита, си помисли да зарита по лявото крило, но зърна синджирчето и дръжката от същия позлатен метал като чукчето. В състоянието, в което беше… Тя го дръпна. Някъде вътре иззвъня. Шум от стъпки. Дясното крило се отвори. Появи се жена с посивели коси, цялата в черно, с изключение на късата престилчица от бяла дантела и с нещо като корона на главата, също бяла, която я гледаше строго:
— Бих искала да видя господин Тадеуш Ненски — каза Хана на най-добрия си полски.