И обясни, че баща им е зарязал семейството си. Дебелата жена с червендалесто лице изсумтя: нея това изобщо не я учудвало; винаги е знаела, че мъжете до един са отвратителни и безотговорни свини. „Вие говорите за баща ми“, наскърбено забеляза Хана. Другата се сепна и погледът й се умили. „Бедничката. На колко си години?“ Хана отговори, че е на седемнайсет, че отскоро е във Варшава, за да получи едно наследство и просто се е надявала да може да целуне природения си брат. И с надеждата, че той ще я защитава от всички похотливи мъже. Хазяйката полякиня беше на същото мнение относно похотливостта на мъжете и тяхното негодничество: самата нея едва не я изнасилили пет-шест пъти…
(Хана дълбоко се съмняваше в истината на тези опити: хазяйката беше с нейния ръст, но три пъти по-обемиста, жълтеникавите й коси бяха остри и подстригани като с похлупак, с Добе Копата Сено си приличаха като сестри близначки.)
Хазяйката все пак се съгласи, че за мъж, полубратът Тадеуш е много възпитан: той е спокоен, вежлив, много мил и си плаща всяка година…
— Но го няма — каза Хана.
Нямаше го. Заминал веднага след като лекциите свършили за Прага, откъдето щял да се върне в най-добрия случай към края на август.
— Мога ли поне да видя стаята му?
Хана остана изненадана, макар и предварително да беше убедена, че какъвто е деликатен, Тадеуш не би могъл да живее къде да е. Стаята беше хубава, просторна, с малка тоалетна към нея; освен това двата му прозореца, пълни със саксии с цветя, гледаха към истинска тераса (Хана никога не бе виждала тераса) — не обикновен балкон, — от която се разкриваше великолепна гледка към сърцето на Варшава, към зелените луковици на камбанариите на бароковите й църкви, към великолепната архитектура на Старе место и Стария град, към древните крепостни стени в нежна охра. На терасата се излизаше през френска стъклена врата и ако се наведеше над парапета човек можеше да види как буйно тече Висла.
— Много е красиво — рече Хана.
Трябваше да затвори за миг очи, защото си представи как в тази стая и на тази тераса двамата с Тадеуш се любуват на залеза…
… или на зората; което би означавало много повече и най-вече, че тя и Тадеуш са прекарали заедно цялата нощ…
— Това е най-хубавата ми стая — казваше в това време полякинята. — Това е дори най-хубавата стая в целия квартал Прага, а може би и във Варшава. Брат ви я искаше на всяка цена и я плаща дори през лятото, за да е сигурен, че ще я задържи…
Хана отиде до края на терасата: други саксии с цветя я превръщаха в нещо като висяща градина. Тя се върна вътре: чистотата и редът бяха впечатляващи, многобройните книги стояха изрядно подредени на етажерките. Леглото беше с четири струговани крака от тъмно дърво и сърцето на Хана бясно се разтупка — рано или късно тя щеше да легне гола на това легло. Знаеше това, нещо повече, желаеше го, което за нея означаваше едно и също. Отдалечи се от леглото и прочете заглавията на някои книги, част от тях правни, но повечето бяха стихосбирки: Словацки, Мюсе, Байрон, Шели, Леопарди. А също Товиански, за който тя нищо не знаеше. „Трябва да ги прочета…“
Завърши огледа си с бюрото, на което Тадеуш работи. Там имаше десетина листа, затиснати с камък със същия тъмен, леко блестящ червен цвят, а вероятно и със същия произход като очите на бръмбара, който беше издялкал за нея.
— Мебелите са си негови — добави полякинята. — И цветята. Сега трябва да излезеш. Той не обича да му се влиза в стаята. Дори за чистенето не ме допуска, чисти си сам. Ако не му беше сестра…
— Само полусестра. И точно затова бих искала…
Тя сведе глава с точно премерени срам и мъка.
— Бих искала да не му казвате, че съм идвала, нито дори че съм във Варшава. Всъщност аз няма и да бъда тук, защото утре заминавам за Италия с наследството, което ми остави дядо. Тадеуш много ще се натъжи, а пък и…
С глух глас разказа историята си, която още повече би натъжила Тадеуш: как най-добрият му приятел се опитал да я изнасили и само чакал удобен случай отново да посегне. Истински бесен сластолюбец. Но как да каже всичко това на Тадеуш? Ще й повярва ли? Ами ако убие най-добрия си приятел? (Който очевидно вече няма да му е такъв.) Освен ако между мъжете…
— Разбират се като крадци — каза хазяйката полякиня още по-убедено. — Дори и най-добрите, можеш да ми вярваш, малката…
— Ех, за съжаление наистина е така — въздъхна Хана тръгвайки си.