— Чакай малко — прекъсна я Мендел, — ти наистина ли искаш да кажеш, че си карала да следят момчето?
— Ден след ден, седмица след седмица, месец след месец.
— Следили са го деца?
— Деца. Отначало бяха само сестрите и братята на Ребека. Но много скоро това не беше достатъчно: трябваше да се включат и други. На които плащам със сирене. Не от най-доброто, разбира се.
— Колко са общо?
— Трийсетина. На някои, дето не обичат сиренето, което мирише много силно, плащам с лакомства. Понякога дори им давам грош — два, като награда. Върви много добре.
— Боже всемогъщи! — възкликна Мендел, ругаейки като католик.
Улица „Крошмална“ започна да опустява. Според часовника на Мендел минаваше десет. Мяркаха се само няколко силуети пред входовете на бардаците. „Продължавай“, каза Мендел.
… В университета Хана се качила на първия етаж, където била залата, в която Тадеуш слушал лекция за руските писатели. През вратата тя чула да се говори за Лермонтов — „не съм го чела, трябва да го прочета“ — и за Гогол — „от него съм чела «Петербургски повести» и «Мъртви души»“ — и когато врявата оповестила, че лекцията е свършила, тя се скрила в един ъгъл. Видяла Тадеуш да излиза заедно със свои състуденти…
— По-хубав е от всякога, Мендел Визокер. Невероятно е пораснал, много по-висок е от вас, стърчи над всички останали, като принц е. Носи син костюм, чиято кройка му стои добре, но е много стар и износен, също както и ризата и обувките му, които се нуждаят от нови подметки…
— Може би, би могла да му дадеш малко от твоите пари? — предложи Визокер, насилвайки се да бъде саркастичен. — Нали си богата.
— Защо не? Може би ще го направя, когато му дойде времето. Аз ще стана много богата, наистина, зная как се печелят пари. И ако стане писател, преди да се прочуе… ще видим. Добре. Този ден тръгнах след него. Той имаше след това още една лекция. По право, два часа. После излезе от университета, повървя известно време по улица „Краковски кръстопът“ с двама състуденти. Не чувах какво си говорят, бях много далеч, но беше лесно да се разбере: състудентите му предложиха да влязат в едно кафене, а той отказа. Но си личеше, че му се искаше. Сигурно е, обаче, че нямаше достатъчно пари. Тръгна си, сам…
— И тогава ти се показа?
— Не.
— Не разбирам — каза Мендел.
— Още не бях готова. Той продължи сам. Помислих си, че ще се върне в университета, но не, той отиде в градината зад него, седна на една скамейка и започна да чете някаква книга, която носеше със себе си. Записваше си нещо. След един час тръгна отново, прекоси моста Прага и дори остана там доста дълго да съзерцава реката…
Хана затвори очи, отново преживя сцената с невероятен израз на нежност върху тясното си лице.
— И той изобщо не те видя? — попита Мендел, чието гърло изведнъж се бе свило.
— Не. Много внимавах. Когато се прибра у Марта Гловацка, изчаках за всеки случай, ако отново излезеше. Но не. Стъмни се, той запали лампата. Сигурно работеше…
Тя отвори очи и острият поглед се впи в Мендел.
— Не съм луда, Мендел Визокер. Обичам Тадеуш, обичам го като жена, не като хлапачка.
— Ти може би никога не си била хлапачка.
— Може би — отвърна тя. — Но това не ми е попречило да страдам. Напротив.
— Извинявай — каза Мендел. (В този момент, както никога досега, той обичаше Хана с чувство, изпълнено с любов, нежност и приятелство.)
През зимата на 1890–1891 г., възползвайки се от кръстосванията си между единия и другия магазин и въоръжена със сведенията, които й осигуряваха нейните трийсет шпиони, платени със захарни пръчици и леко гранясало сирене, Хана още четири пъти проследила Тадеуш. Без да се показва. Защото „не е готова още“…
Часовникът на Визокер показваше десет и половина. На улица „Крошмална“ тук-там светли кръгове от петролни лампи и свещници все още осветяваха фасадите: еврейският квартал спеше. Въздухът ставаше все по-хладен, нищо, че е пролет, във Варшава нощите бяха ледени. Хана обаче не помръдваше, сякаш безчувствена към студа, все така облегната на една от дръжките на двуколката. „Тя сякаш е обладана от някаква лудост, помисли си Мендел, но въпреки всичко бих се оставил да ме убият заради нея.“ Все пак той се поддаде на ревността си и на неясния гняв и попита:
— Никога ли не се среща с жени този твой Тадеуш? С тези шпиони, които имаш, сигурно знаеш всичко за момичетата му, имената им и колко пъти ги е…