Пинкош спря каруцата, остана неподвижен, държейки поводите в деликатните си малки ръце. На ръст беше колкото Хана. Проследи я с големите си черни очи докато тя скочи на земята. „Благодаря“, каза тя. Той кимна. Тя му се усмихна и за първи път през този паметен ден нервността й леко пролича. Макар да не беше необходимо, рече: „Значи, до шест и половина“. Той отново кимна утвърдително с глава. Мълчание. После: „Пинкош? Все пак, малко ме е страх“ В очите на дребния мъж проблесна приятелска искрица, той леко наклони глава. „Разбирам, каза Хана, вие сте сигурен, че всичко ще е наред.“ Той пак кимна, гледайки я как се отдалечава.
Точно преди да премине оградата и да влезе в парка Сакс, тя се обърна и потърси погледа му. Той наклони глава със срамежлива полуусмивка. „Всичко ще е наред“, повтори погледът му.
Старшият на групата за наблюдение стоеше на главния вход на университета. Беше един тринайсет-четиринайсетгодишен хлапак на име Мариан Каден, евреин само по майчина линия. (И той като Визокер и Ребека Аниелович по-късно отново щеше да се появи в живота на Хана.) Той каза, че Тадеуш е на лекции, и че е разположил поне по един член от групата си на всеки изход на университетските сгради; освен това е изградил цяла щафетна мрежа. „Откъдето и да тръгне да излиза, веднага ще знам и ще те предупредя.“ Мариан Каден, с изключение на двайсетина сантиметра, вече беше такъв, какъвто щеше да бъде и по-късно: среден на ръст, набит, с къс и мощен врат, с решителен, но най-вече сериозен вид, с поразително методичен ум. Останал без баща, той си бе намерил работа като докер на пристанището на Висла, а Хана му бе обещала работа като каруцар доставчик в магазина до Арсенала. Той попита: „Къде ще бъдеш?“ Хана му посочи отсрещния тротоар, срещу двореца Стасик и каза:
— Ела при мен вдругиден привечер и ще бъдеш нает. Обещанието си е обещание.
Тя прекоси улица „Краковски кръстопът“ тъкмо когато камбаните на църквата на кармелитките започваха да отмерват пет часа. Звънът им се смеси почти едновременно с ударите от камбанарията на „Света Ана“ и с по-далечните на катедралата „Свети Ян“.
Пет или шест минути по-късно Мариан на свой ред пресече улицата: Тадеуш се готвел да излезе от университета, по всичко личало, че както правел доста често, ще се спре в книжарницата на улица „Свети кръст“.
И ще бъде сам.
— Бих искала „Герой на нашето време“ от Михаил Лермонтов — каза Хана с глас, който беше само с нотка по-висок.
Тадеуш стоеше на два метра зад нея. Когато влезе в книжарницата, тя вече беше там (малко задъхана) и той мина съвсем близо до нея, докосна я, без да забележи.
— На полски, ако обичате — отвърна Хана на въпроса, зададен от книжаря. — Не на руски.
В същия момент усети как пулсът й се ускорява и едва не започва да трепери: сред десетината купувачи Тадеуш се бе размърдал и се приближаваше…
Книжарят нямаше Лермонтов в превод на полски, само изданието на руски.
— Ще я взема все пак — каза Хана мъчейки се да не се обърне. — Бих искала също „Щастието“ на Сюли-Прюдом, „Морето“ от Жан Ришпен, „Малки поеми в проза“ от Шарл Бодлер, тези книги на френски, моля ви. На немски ще ми дадете „Балади“ от Лудвиг Уланд и също…
От торбичката си в черно и наситено червено, в тон с роклята, тя извади едно листче и зачете колебливо.
— … и също, от някой си Фридрих Ницше една книга със заглавие „Тъй рече Зара…“
Спря, усмихна се на книжаря малко сконфузено: „Не успявам да си разчета…“
— Заратустра — прозвуча гласът на Тадеуш зад нея. — „Тъй рече Заратустра“.
— Благодаря — каза Хана машинално, все така без да се обръща. — Точно това е. Разбира се — продължи тя, говорейки на книжаря, — ако нямате всички тези заглавия, аз мога да почакам. Бихте ли ги доставили на…
Едва тогава, като поразена от внезапно откритие, тя бавно се обърна, с точно премерена приятна изненада:
— Тадеуш?