— Тадеуш?
Толкова беше висок! С поне трийсет сантиметра над нея. Гледаше я и това, което тогава прочете по лицето му, я възнагради повече от всичките й надежди за дългото чакане и за цялата подготовка, траяла повече от година. Той се колебаеше като не преставаше да ги оглежда, нея, роклята и шапката й, сякаш наистина не вярваше. Тя успя да му се усмихне, като отново се бореше със себе си и с глупавото желание да заплаче, което я бе обхванало.
— Хана — каза той най-после. — Вие сте Хана.
Онази част от нея, която оставаше хладно прозорлива във всяка ситуация, отбеляза това „вие“ като най-големия й триумф.
— Хана — повтори той, — та това е невероятно.
Разтърси глава. Тя рязко се извърна, неспособна да спре треперенето на пръстите си. С лице към книжаря, тя извади друго късче хартия, успя да заговори почти нормално: „Ще бъдете ли така любезен да изпратите книгите на този адрес? Ето петдесет рубли.“ Книжарят каза, че са много. „Тогава с остатъка ми открийте сметка, аз купувам много книги“, отвърна тя.
Двамата с Тадеуш излязоха заедно. Или по-скоро тя направи всичко необходимо, за да стане така — излезе първа, а той след нея. Тя от дълго време подготвяше всичко това, до най-малката дума и жест: ако беше приела да разговарят вътре в книжарницата, може би щяха да се задържат там да побъбрят и когато му дойдеше времето и тя пожелаеше да излезе, той несъмнено щеше да я остави да си тръгне, без да я задържи; докато по този начин, тъй като беше неминуемо заинтригуван от промяната в нея, а и понеже тя избягваше незабавния разговор, той щеше да бъде принуден да я последва. „Всичко става както го бях предвидила“, мислеше си тя победоносно. Овладя се, възвърна почти цялото си самообладание. Тадеуш говореше, все още се учудваше; не знаел, че тя е във Варшава, не очаквал да я види „чак толкова променена“, и то в книжарница, да си купува книги със стиховете, които той толкова много чете. Говореше срамежливо, а тя приемаше това за престорена, обиграна, обикновена тактика на опитен ухажор…
О, Лизи, толкова бях глупава по онова време във Варшава, когато бях на шестнайсет и най-сетне отново бях с Тадеуш! Правех разни невероятно сложни сметки, пълни с макиавелистични машинации — или които смятах за макиавелистични и от които бях страшно горда. Приписвах на Тадеуш хитрост, опит с жените и в живота, които той съвсем нямаше. Стигнах дори дотам да мисля, нещастната глупачка, че съм го съблазнила с петдесетте рубли, които показах на книжаря. С други думи, развалях всичко. Вече. Както щях да разваля и останалото…
Той я попита срамежливо дали може да й говори на „ти“, както е естествено между приятели от детинство.
— Пък и ви… те познавам от времето, когато беше… (Поколеба се, опитваше се да си спомни.)
— На осемнайсет години съм — каза тя, състарявайки се с цели двайсет и два месеца. — И разбира се, че можем да си говорим на „ти“…
Тя вървеше с наведена глава и се догаждаше какво става с него: той сигурно се мъчеше да възкреси в паметта си първите им срещи край брега на потока. А тя знаеше опасността от това: всеки момент той щеше да си спомни случката в сайванта, собственото си предателство, смъртта на Яша по негова вина. И наистина, много скоро той забави крачка, тя го усети как се стяга: „Ето, всичко си спомни, мисли тя, дойде моментът“. Тя изрече почти в скоропоговорка:
— Скъсах със семейството си, Тадеуш, и със селото си. Сега живея сама. Благодарение на наследството от чичо ми Буним… — Усмихна се. — Прекрасно е изведнъж да се озовеш с толкова много пари. Дори не зная какво ще ги правя. Ще пътувам може би. Ти ходил ли си във Виена, в Париж?
Той сякаш също се окопити: не, ходил е само у леля си в Прага миналото лято. Но самият тон на гласа му обезпокои Хана, която ужасена разбра, че е подценила угризенията на Тадеуш: ей сега най-спокойно можеше да я зареже тук и да избяга. Тя побърза отново да заговори, само и само да печели време. Разказваше подробности за въображаемото наследство, импровизираше, използвайки събитията около заминаването си, за няколко мига беше в истинска паника. Каза, че още не е получила всички пари, че за момента й дават рента от двеста и четирийсет рубли месечно (това бе четворно повече от сумата, която Тадеуш получава от майка си, и тя го знаеше), ще са нужни месеци, за да бъде уредено наследството от чичо й в Америка…
Минутите течаха и опасността да види как Тадеуш си тръгва отмина. Той отговаряше на въпросите, с които тя го засипа, какъв е животът му във Варшава, за мястото където живее, за следването, за заниманията му (като всъщност знаеше почти всичко за него). „А книгите? — попита тя. Чел ли е Лермонтов?“ („Герой на нашето време“ беше едно от заглавията, които бе зърнала при посещението си в стаята в квартал Прага; беше забелязала много бели листчета между страниците, като в книга, която се анотира.) Оттам нататък разговорът им придоби приятелски, почти съзаклятнически тон. „Спечелих“, помисли си тя. Стигнаха до първите стръмнини по левия бряг на Висла, въпреки че самата река бе доста далеч оттам. Хана тръгна по една пътечка, залитна, без самата да е съвсем сигурна, че го е направила нарочно. Тадеуш я хвана тъкмо навреме и дори след като тя си възвърна равновесието, той не отдръпна ръката си от нейната…