Отново се престори, че мисли. Именно тя предложи нова среща, не утре или вдругиден, както искаше Тадеуш, а следващата седмица…
… освен ако не бъде принудена да отиде да посети онази фабрика в Лодз, която чичо й Буним й е завещал и в такъв случай… Толкова много работа има с това наследство…
Среща в книжарницата на улица „Свети кръст“, да. В пет часа.
Седем дни по-късно тя беше там, като нарочно закъсня двайсет минути. Този път го помоли да я заведе да пият какао на терасата на едно кафене в парка Сакс. Знаеше, че цената на поръчката им не е по кесията на студента и обяви, че тя ще плати. Той се усмихна, без да отговори, но когато им поднесоха какаото, подаде на сервитьорката рубла и шест копейки. А Хана си мислеше: „Отгатвам играта му: в известен смисъл той влага и едва когато ще е пропилял малкото пари, които има, ще приеме като нещо, което му се полага, петстотинте или хилядата рубли, които ще му подаря…“
За тази втора среща тя бе подготвила изчерпателен доклад за „фабриката в Лодз“, за сградите, които ще бъдат нейни във Варшава… Но още от първите думи той я прекъсна и й зададе множество въпроси за самата нея, за вкусовете й, как живее, какви са амбициите й за бъдещето. Тя заключи, че той се опитва да й отвърне по същия начин, като се преструва, че парите й не го интересуват. Подобно лицемерие я огорчи, без обаче да я учуди. Още повече че този ден беше страшно уморена: станала бе в три часа сутринта, прекарала бе деня в тичане между улица „Гойна“ и Арсенала, от единия магазин до другия; Добе й беше направила страшна сцена за една грешка (допусната от Ребека) за рубла и деветнайсет копейки; освен това като съсобственик на втория магазин Лейб Дейтш искаше да изгони Мариан Каден, който беше само наполовина евреин и когото той намираше прекалено усмихнат за клиентелата (истинската причина за неприязънта на Дейтш към Мариан беше безпрекословната вярност на последния към Хана — и Хана го знаеше)…
А освен това и Пелте Мазур.
Досаден, но не много притесняващ. Хана не беше от тези, дето ще вземат да се страхуват от един Мазур; освен това беше взела предпазни мерки, като не бе казала нито дума за него на Мендел Визокер, когото не желаеше да замесва в това — той беше способен да убие Вълка и да отиде в затвора, или още по-лошо, можеше сам да бъде убит. На три или четири пъти Мазур й се беше изпречвал на пътя и я беше принуждавал да заобикаля. Беше преустановил глупавата си игра в деня, когато Хана размаза в лицето му едно парче сирене, което си беше приготвила за случая. Цялата улица се беше смяла. Но оттогава сутеньорът я следеше. Не редовно. Минаваха две, дори три седмици, без да се показва, и после изведнъж, при някое от нейните идвания и отивания тя го откриваше зад себе си, винаги на разстояние. Усмихнат. (От Ребека Хана беше получила обяснение за сакото на сребърни кръгове, което Мазур носеше: човекът дълго беше работил в някакъв цирк като метач на ножове.)
По време на втората среща на Хана с Тадеуш Мазур изобщо не се появи.
Тя го видя или й се стори, че го вижда при третата им среща, когато студентът и тя — изсипваше се пороен летен дъжд — отиваха да разгледат библиотеката и прелестната църква на Визитандинките.
Затова пък при четвъртата и при петата среща не го забеляза да я следи…
На петата среща Хана най-после се съгласи да последва Тадеуш в стаята му в квартал Прага.
— Ето я и терасата — каза той.
Тя прекрачи прага на вратата прозорец. Изпита усещането, че изважда главата си от поток, в който преди това се е потопила цялата. Горещината нямаше нищо общо с това усещане, въпреки че бе много топло: беше третата третина на септември и тъй като през това лято бе валяло много, последните дни преди есента бяха почти горещи. Всъщност в стаята беше по-хладно, отколкото на терасата, която гледаше на запад и сега слънцето я огряваше цялата; то блесна в лицето й, така че бе принудена да присвие очи, за да види Варшава, кацнала на другия бряг на Висла. Хана не се самозалъгваше: температурата тук нямаше нищо общо с усещането за потиснатост, което изпитваше; тя щеше се люби с Тадеуш, моментът бе настъпил, момент, който сама бе избрала, след толкова седмици и месеци… Отдавна, всъщност винаги бе знаела, че нещата ще станат точно така.
Ръцете й леко трепереха. Тя ги опря на дървения парапет, застави ги да се успокоят. В същото време пое дълбоко въздух, заповядвайки на дробовете и на сърцето си да добият нормалния си ритъм. Както винаги внимателно отбеляза всичко, което ставаше с нея, най-малките сигнали, дадени от тялото й — от втвърдените гърди под роклята, топлината, разляла се по корема, желанието да разтвори устни и тази обща слабост…