Отдръпна се от парапета.
— Цветята ти май имат нужда от хубаво поливане.
„Надали можеше да намериш да кажеш нещо по-глупаво — помисли си веднага след това. — Защо не направиш и инвентаризация на помещението, като си започнала?“ Обърна се: Тадеуш я гледаше и изобщо не помръдваше. Стоеше малко навътре от прага, извън обсега на ярката слънчева светлина. Сякаш чакаше нещо. Но какво? Какво се очакваше тя да направи? Може би повече от половин час бяха заедно, сами в стаята, но досега той не бе направил и най-малкия жест. И то след като няколко пъти бяха стояли съвсем близо един до друг — бе вдишвала миризмата на Тадеуш, която винаги щеше да разпознава сред всички други — през безкрайните, прекрасно мъчителни минути, когато й показваше една по една всичките си книги, общо около сто. Тогава поне той говореше, за разлика от сега. Мълчанието, което натежаваше с всяка минута потискаше дори повече от гледката на голямото легло със струговани крака преди малко.
И тогава, Лизи, аз дори за момент не си помислих, че той може да е ужасно притеснен, почти парализиран от истинската си любов, от истинското си уважение към мен. Мислех го за толкова опитен…
Тя прекоси терасата, влезе вътре. Той се отдръпна в мига, когато тя се приближи. Тя изтълкува крачката назад като измъкване и незабавно, с онази стремителност, с която чувствата й се отприщваха почти толкова бързо, колкото и разсъжденията, тя изпита срам, гняв и мъка: той не я искаше, ето истинската причина; отказваше й дори когато ясно му бе подсказала, че е готова всичко да му даде. Отиде в средата на стаята, остана там неподвижна, няколко мига с широко отворени очи, потънала в отчаяние. При влизането бе оставила шапката, плетените си ръкавици, торбичката, обшита с перли (изкуствени, но изглеждаха съвсем като истински) на нещо като кресло от синьо кадифе. Затвори очи: „О, Хана, всичко пропадна!“ Направи към креслото крачка, после втора. През тези кратки мигове ясно си представяше как се спуска стремглаво надолу по стълбите пред смаяния поглед на Марта Гловацка, как после тича по улицата като луда, тръгва по моста Прага, от който може би ще се хвърли…
… макар че като си помисли, не можеше да си се представи как се самоубива. Всеки проблем има много решения; след година-две или след десет ако трябва, аз все пак ще успея да го убедя…
… Едва тогава усети докосването по рамото. Дори се опита леко — почти неуловимо — да устои на притеглянето му. С един последен пристъп на гордост, чиято крехкост знаеше, а може би и по чисто женски инстинкт. Другата ръка на Тадеуш — огромни са тези ръце! — я обгърна през талията. Тадеуш я привлече към себе си. Тя потръпна от вълнение, дъхът й секна, обхваната бе от невероятно чувство за победа. В същото време обаче една друга Хана пусна в ход безчувствената машина за запомняне на нещата. Тя си бе обещала: нищо няма да пропусне, нито една подробност от първия път, когато ще се люби с Тадеуш, а той ще е първият мъж в живота й. И единственият (въпреки че честно казано тя малко се съмняваше в последното; знае ли човек в този живот с всичките му изненади?). Най-после тя се отпусна, остави се съвсем съзнателно, усети пръстите на Тадеуш, които от талията пълзяха нагоре към гърдите. Усети с гърба си и тялото му, сега притиснато в нейното. Различи всички издатини. Особено една, чиято същност без особен успех се бе опитала да опознае…
Чакаше. Знаеше, че той е този, който трябва да я съблече умело и нежно благодарение на опита, който сигурно е натрупал. Поне така бе чела в книгите. Но нищо подобно не се случи. Когато я притисна, тя сама трябваше да се обърне към него, за да долепи лице до гърдите му и за да… да, за да усети — срещу корема си, заради разликата в ръста им, която никога не й се бе виждала толкова голяма — онази странна част от него, чиято сила предусещаше. Ръцете на Тадеуш я стискаха като капан за вълци. Той се бе навел да притисне устата си в нейната, но… това ли се наричаше незабравима целувка? Тя по-скоро се чувстваше задушена. Освободи се и изведнъж й се прииска да се разсмее, особено когато видя изражението му: мислеше, че тя го отблъсква. — Ако знаех, Лизи, само ако знаех какво може да значи смесицата от стеснителност и гордост…
— Помогни ми, ако обичаш…
Тя отново се обърна и му показа гърба си — трийсетте и девет копчета на роклята в черно и наситено червено, всичките облечени в коприна. Ала той не разбра; в какво ли мечтание е изпаднал, дали не я взима за някоя друга, се питаше тя, питаше се с ирония и двойно по-голяма мъка. Ръцете му отново се обвиха около нея, стрелнаха се към гърдите й, галейки ги непохватно. Тя силно стисна клепачи, раздирана между желанието да се разсмее, което се надигаше в нея, и отчаяното очакване. Едва в този момент се сети, че той може би не се преструва, че той може би не знае.