— Копчетата, Тадеуш. Моля те.
Въпреки цялото си желание, минута по-късно Тадеуш бе разкопчал само четири. „Остават трийсет и пет, пресметна тя машинално, ще ни трябват още три дни!“ И смехът бликна, смях, който не можа да сдържи. Той се вцепени.
— Какво има?
— Нищо. Продължавай.
Той не помръдна. Отдръпна се. Тихо каза: „Пълен глупак съм, нали?“ Изминаха няколко секунди. Тя се обърна бавно и уверено. За първи път, откакто го бе срещнала на брега на потока, тя го видя истински. Беше изключително красив (това вече го знаеше), но в дъното на сините му очи се четеше замислена и малко тъжна нежност. А сега и примирение с поражението.
— Аз съм пълен глупак — повтори той с набръчкано чело. — И смешен отгоре на всичко.
— Не е вярно — отвърна тя подразнена, че той се самоподценява и така бързо се отказва.
Вече изобщо не й беше до смях.
Гледаше го втренчено. Той все така не помръдваше, но стиснатите му юмруци леко се бяха отпуснали. Тя седна на леглото, нежно го привлече, принуди го да седне до нея. „Целуни ме“, промълви тя. Легна по гръб, обхвана с длани лицето на Тадеуш, точно както хиляди пъти бе мечтала да го направи.
— Полека…
Устните им едва се докоснаха. Без думи той я попита така добре ли е и тя потвърди, да, добре е, продължавай. Устните им се галеха, откриваха се, разделяха се, за да изследват нови части на лицето. Понякога, само за миг, Хана преставаше да мисли и усещаше леки тръпки по кожата си. Също и по лицето, после в цялото й тяло се събуждаха странни вибрации. „Той ме целува, Тадеуш ме целува“, думите понякога изплуваха, за да потънат отново в усещанията — не онези от книгите, не и тези, които Ребека й е описала, — породени от удоволствието, което се надигаше в нея.
Не се опита сама да разкопчае копчетата на роклята, защото знаеше, че няма да успее. Обикновено Ребека й помагаше да се съблече… Беше опиянена от любов и изтощена от чакане. Все по-точните милувки на Тадеуш скоро се превърнаха в отчаяни маневри за сваляне на роклята. Заля я вълна от яд: тази гадна рокля, която се инатеше между нея и него! За следващия път ще си купи друга, по-обикновена, със сигурност не в черно и наситено червено, а рокля, която един мъж и една жена могат да съблекат, без да приличат на начинаещи акробати.
Сега пък Тадеуш вече не издържаше. Тялото му се притискаше към нейното със сила, която малко я плашеше; с подлудяваща, изненадваща точност тя предусещаше момента, когато той ще бъде в нея и докато устните им се разделяха, колкото да си поемат въздух, тя знаеше, че го иска каквото и да се случеше; искаше да стане сега и завинаги, толкова по-зле за плановете, толкова по-зле за юношеската им непросветеност. Тя съвсем се отпусна назад и като го накара леко да се повдигне, сама запретна роклята и фустата, която носеше отдолу. Сред катовете плат, които й държаха топло, толкова топло, тя напипа връвчицата, която стягаше на кръста й гащите с крачоли, поръбени с дантела… С мъка развърза възела, заряза чорапите и жартиерите, толкова по-зле за срама, той ще я обладае така.
Преди това да се случи обаче Тадеуш направи нещо много странно, което тя никога нямаше да забрави. Свали ризата си с жест, чиято грация беше толкова различна от случилото се преди и след това. За момент той застана неподвижен и взе ръцете на Хана, притисна ги към гърдите си, постави ги върху сърцето си. През мъглата от черни коси, иззад умората, очакването, удоволствието и разочарованието си Хана го видя приказно красив и силен, способен на всичко, вълнуващ… Тя затвори очи.
И тогава това се случи. Тя не го видя как извади члена си и се опита да проникне в нея, не узна за ужасния страх, който той изпитваше да не й причини болка, да я разкъса; тя хвана с ръка трепкащия и топъл член и го насочи. В момента, когато проникна в нея, тя усети, че той ще заплаче, но тутакси забрави всичко, остана само разкъсването, подновявано с всяко негово движение в нея, страданието, което й причиняваше, заглуши дори и способността й да анализира при всякакви обстоятелства. Тя бе очаквала болката, мислела си бе, че е подготвена за нея, но никога не си я бе представяла толкова остра и постоянна, способна да нараства точно когато мислеше, че е отминала. Хана хапеше устни, за да не изкрещи…