Това, което смрази Добе Клоц в онзи момент, бе двойното откритие, което бе направила: Хана бе отворила трети магазин, без да й каже (той вече носеше печалба и то солидна, въпреки че тази подробност беше без значение за Добе)…
… и че Хана редовно даваше пари на този Тадеуш, за когото Добе нищо не знаеше, освен че тя е бременна от него и се страхува. Този пункт беше неоспорим: Хана черно на бяло бе открила специална колонка, обозначена ТАД, в която бе вписала цифрите, от десет до двайсет рубли всеки път, на дати, съвпадащи напълно с тези от гърбовете на листовете със стихове.
В чекмеджето до тези листове и бележника имаше и трето нещо, но Добе, понесена от мощна вълна на гняв и омраза, почти не му обърна внимание — беше парченце дърво, увито в парче протъркано моаре и инкрустирано в единия край с две люспици от червено стъкло или камък, прилични на очи.
Добе заключи стаята. Слезе, носейки чаршафите и легена, и завари Пинкош до леглото.
— Какво правиш тук?
— Вика — каза Пинкош.
В следващия миг, сякаш за да потвърди това тъй лаконично обяснение, Хана отново извика. Викът беше кратък, дълбоко гърлен; едва понесъл се, той прекъсна, превърна се в стенание. В същото време спазми разтърсиха горната част на тялото.
— Лекар — каза Пинкош.
— Не.
— Ще умре — отговори Пинкош.
— НЕ!
Погледите на Добе и Пинкош се срещнаха за първи път след повече от четвърт век.
— Махай се — заповяда Добе.
Но той не се подчини, поне не веднага. Продължи да гледа Добе с невероятна настойчивост, черните му очи, обикновено кротки и премрежени, сега бяха пълни със заплаха. Все пак се обърна…
— Пинкош?
Той спря, застанал с гръб.
— Тя е била изнасилена — каза Добе. — Боли я, но болката е най-вече в главата й.
Той не помръдна и продължи да чака.
— Намерих у нея дълъг бръснач с кокалена дръжка, ето го. Някога ти имаше такъв.
Никаква реакция.
— Ти ли й го даде, Пинкош?
Нищо.
— Ти си й го дал. Значи си знаел, че може да бъде нападната. И от кого?
Отговор нямаше. Добе все още държеше легена, в който имаше толкова много кръв. Добави, сякаш съжаляваше, но ожесточението, което изпитваше, прозря в думите й.
— Мисля, надявам се, че го е убила с бръснача. Пинкош, тази нощ Хана не е била при мен, ти не си я виждал. Вчера вечерта е дошла да ни предупреди, че трябва да отиде в своя щетъл да види болната си майка и да остане там колкото е необходимо. Не знаеш нищо друго.
Той все така не продума. Беше напълно облечен, нямаше само шапка, сложил си беше дори филактериите и дрехата с ресни.
— Пинкош?
Най-сетне той направи леко движение с глава, което можеше да се приеме за кимване. Излезе и след около половин час Добе го чу да ходи из двора, около конюшнята — впрягаше коня, както обичайно го правеше за обиколките си.
Сетне шум от каруца и коне в двора на улица „Гойна“. Този шум намаля и затихна. На леглото Хана продължаваше да се мята, да стене насън; понякога наистина викаше от болка, за която Добе Клоц наивно се заблуждаваше, че е по-скоро психическа, отколкото физическа. Лауданумът, който вече й бе дала и през цялото време щеше да й дава, беше следствие тъкмо от това заблуждение. Десет зрънца, осемдесет капки, тоест малко по-малко от дозата, която самата Добе взимаше, когато краката много я боляха. Приспивателното имаше ефект — виковете преставаха, преминаваха в тихо стенание, което имаше предимството, че не се чуваше в съседните апартаменти и най-вече в магазина.
… И това щеше да позволи на Копата Сено да крие присъствието на Хана в стаята си колкото е нужно, да пази Хана само за себе си.
Сигурна съм, че за момент дори не й е дошло на ум, че ме убива, Лизи…
На 7 януари 92-а, Мариан Каден не видя Хана през целия ден. Поучуди се, но не се разтревожи — доверието му в нея беше пълно. През този ден направи каквото тя му бе наредила: свърши нормално работата си в магазина до Арсенала като доставчик каруцар, а в девет часа вечерта, след затварянето, отиде да поеме своята част от наблюдението над Тадеуш, като смени едно хлапе. Тадеуш си беше у дома и вероятно четеше или пишеше. Убедил се, че студентът няма да излиза на разходка, Мариан се прибра при майка си — той беше най-големият от осемте си братя и сестри и всички живееха от неговата заплата.