Дните 8-ми, 9-ти и 10-ти минаха без Хана да се появи. Този път Мариан се разтревожи. Още повече че се случиха някои неща: на 10-ти следобед лично Лейб Дейтш — а не някой от обичайните му агенти — се появи в магазинчето до Арсенала и без много да се церемони, съобщи на момчето, че от следващия ден е уволнено и ще бъде заместено от човек, в който Дейтш има пълно доверие. „О, разбира се, приятелката ти е съгласна, отговори Лейб Дейтш на въпроса, който Мариан му зададе; говорихме с нея за това преди да замине.“ Това уволнение веднага лиши Мариан и семейството му от средства, но той вече бе изпадал в подобно трудно положение, а пък и беше с твърд характер. Имаше обаче нещо много по-страшно — когато отиде да види какво става в магазина на улица „Краковски кръстопът“, научи от чичо си, който официално се водеше негов управител, че същата сутрин Дейтш го е накарал да подпише някакви документи, според които Дейтш като че ли откупува всичките дялове по сделката.
Вечерта на същия този 10-ти януари Мариан, упреквайки се малко за тази своя постъпка (в никой случай не искаше да прилича на лигльо, който хленчи, задето са му отнели работата), отиде на улица „Гойна“. Млекарницата беше затворена, макар да не минаваше седем часът и това бе първата изненада. Мариан не познаваше продавачката Хиндел, а още по-малко Зирел, взета от десетина дни на мястото на Ребека. Реши се да попита самата Добе Клоц. Без особен ентусиазъм — старата дебела жена винаги го бе смущавала. Тръгна по коридора, стигна до вратата на жилището и потропа. Най-после Добе се появи, но вместо да го покани вътре, тя го избута в другия край на коридора, почти на улицата: да, каза му тя, вярно е, че Хана отсъства от Варшава за няколко дни, а може би и за по-дълго, получила е вече писмо от девойката, която се е върнала в щетъла си и е много разтревожена за сериозно болната си, почти умираща майка.
От честолюбие Мариан дори не спомена за уволнението си, защото, правилно или не, смяташе, че Добе е в течение на станалото. Той нямаше да се моли, особено пък на тази огромна свадлива жена с лице още по-намръщено от обикновено, което сега изглеждаше уморено, съсипано.
Тръгна си.
Вероятно Пинкош е извикал лекаря, Лизи. Престъпвайки забраната на Добе и сигурно с цената на лют скандал с нея. Във всеки случай ми е спасил живота, довеждайки един лекар, завършил във Виена при прочутия Земелвайс. Не мисля, че някой обикновен лекар щеше да може да ме излекува от треската, последвала помятането, особено с онова счупване на тазобедрената кост след всичките ритници, които бях получила. От първите дни нищо не помня, сигурно съм бълнувала под влияние на високата температура и съм казала прекалено много неща. Единственият ми спомен, първият, е гласът на лекаря, който ме умоляваше да не се мятам в леглото, за да може да зарасне счупеното. Всичко останало е Добе, и много по-рядко Пинкош, сянката на Пинкош, която идваше мълчаливо да ме съзерцава, само през деня, докато Добе е в магазина, и който ме гледаше с огромните си тъй нежни и тъжни очи, които казваха безброй неща, без да има нужда той да говори…
Но най-вече си спомням Добе, тя беше вездесъща. Бях страшно слаба и тя ме хранеше и миеше с огромните си мъжки ръце и с този неин мъжки начин да ме гали. Понякога, когато не бях замаяна от всичкия лауданум, дето ми даваше, аз изненадвах погледа й и онова много особено изражение, което й е придавал страхотният вътрешен бяс. Сега зная, че е подготвяла отмъщението си или онова, което е смятала за свое отмъщение. Молех я да видя Ребека и Мариан Каден. Тя ми отговаряше, че момичето е заминало за Лодз при годеника си, а него щяла да повика, когато състоянието ми се подобряло. Дните минаваха, броят им ми се губеше, защото не знаех колко време съм била в безсъзнание — всъщност много повече от три седмици, но Добе ме лъжеше, че всичко е траяло няколко дни.
Не ми каза за Лейб Дейтш и това, което той е направил. Естествено не ми каза нищо и за Тадеуш. Тогава не знаех, че е научила или си мисли, че е научила всичко за него от ровенето в стаята ми и по-специално благодарение на онази малка глупачка Ребека.
… Както не ми каза и за писмото, което е изпратила на Мендел Визокер.
Научих за него едва на 23 февруари. Когато всичко това се бе случило и вече беше много късно…
Около 20-ти януари на Мариан му излезе късметът да го вземат отново на работата, която бе напуснал, за да постъпи в магазина до Арсенала — докер на речната гара на Висла. Това занимание заемаше предимно нощите му и следователно през деня беше свободен; той използваше времето, за да се опита да го наемат като носач на пазара „Янош“, но понеже очакваше Хана да се завърне всеки момент, продължаваше да се занимава с наблюдаването на Тадеуш, с което тя го бе натоварила.