Така той стана свидетел на случката, която окончателно задвижи машината. Поради липса на по-добър слушател той отиде при Ребека, която наистина се готвеше за сватбата си, но противно на твърдението на Добе Клоц още не бе заминала за Лодз. За голямо разочарование на Мариан Ребека не знаеше повече от него: Хана била на село да се грижи за майка си. „Все ще се върне“, заключи весело Ребека, която не беше много притеснителна натура. Изслуша тревогите на Мариан, както за ръководенето на магазина до Арсенала, така и на онзи за дамска мода (за чието съществуване едва тогава засегната научи), но не обърна голямо внимание. Парите, финансите, търговията, всичко, което можеше или не можеше да направи оня Лейб Дейтш, както винаги я оставиха съвършено безразлична. Затова пък наостри уши, когато момчето произнесе името на Тадеуш. (Ребека познаваше Мариан, но никак не го харесваше: намираше, че е смъртно отегчителен, толкова сериозен, зает единствено с работа и пари!)
— Тадеуш Ненски? — (Ето най-после нещо, което я интересуваше!) — И какво прави хубавият Тадеуш?
(Изгаряща от любопитство, един ден тя направо беше избягала от магазина на Добе и беше успяла да зърне студента. Дотогава си беше мислила, че Хана, която инак беше изключително умна, малко прекалява със своя Тадеуш. Но не. Беше останала като гръмната: той беше най-хубавото момче, за което всяко момиче изобщо може да мечтае, направо да не повярваш. И толкова елегантен…)
Мариан Каден й разказа сцената, на която бе станал свидетел. Два дни по-рано Тадеуш бил поканен на вечеря у Влолстки, богатия нотариус, дето има щерка за женене и която Хана строго му бе заповядала да наблюдава. Та именно… След вечерята той видял студентът да се разхожда в градината на къщата на булевард „Маршалковски“, под ръка с госпожицата, която изглеждала много влюбена.
— Успях да говоря с един от слугите на Влолстки — додаде Мариан. — Говори се за годеж. Има и още нещо — Хана е дала на Тадеуш един адрес, на който може да я намери. Отидох там: има две писма на студента до Хана, но портиерката не пожела да ми ги даде. Сега не знам какво да правя…
Именно това Ребека, бъдещата Беки Сингър, щеше да си спомня най-ясно. Собствения си гняв и възмущение. Хана й се доверяваше, тя знае почти всичко за комедията, която приятелката й разиграва, даже участваше в нея, наясно беше точно какво е направила Хана, за да убеди Тадеуш в съществуването на мнимото наследство, как са стигнали до…
Попита:
— Как беше облечен Ненски, когато отиде при годеницата си?
Хубав костюм, нови обувки и риза и дори палто с яка от вълк, уточни Мариан с обичайната си педантичност. Ребека изръмжа, стисна зъби. Беше почти сигурна, че Хана е давала пари на Тадеуш и то много пари, уж на заем — хайде де. Ако сега Тадеуш можеше да се перчи на булевард „Маршалковски“, да се прави на ухажор и да се представи толкова добре, че чак да се говори за годеж, то беше благодарение на парите на Хана.
Да говори с Добе Клоц, още сега, на минутата, се струваше на Ребека единственото възможно нещо.
Пелте Мазур бе убит през нощта на 23 срещу 24 февруари 1892-а. След преследване, продължило шест седмици. Следователно бившият метач на ножове не беше жертва на случайността.
В това преследване Мендел Визокер изобщо не взе участие, той дори не знаеше за него. Каруцарят пристигна срещу къщата, където се криеше Мазур, към девет часа в една изключително мразовита вечер. Къщата не беше в самата Варшава, намираше се в края на града, доста след улица „Муранов“. В мястото нямаше нищо привлекателно, макар че беше почти в полето, а наоколо имаше пасища, ниви и крави: на един пушечен изстрел оттам се издигаше масивният тухлен силует на Цитаделата, която служеше за затвор.
Отначало Мендел откри в пресния сняг следите на двуколката, после видя самата двуколка — спряна и добре прикрита между дърветата. Позна я, ненапразно му викаха Каруцаря — можеше да разпознае кола сред хиляди други. После му беше достатъчно само да проследи дирите.
Долови човешкото присъствие в гъсталака от калини, преди още действително да го е видял. Каза тихо:
— Аз съм, Визокер. Моля ви, не ме убивайте.