Изчака да изтекат няколко секунди, после на свой ред се шмугна сред клоните. В средата на гъсталака имаше нещо като малко скривалище и, както бе предвиждал, там седеше Пинкош Клоц свит на кравай, дребен и слаб като дете. Той дори не се обърна към Мендел. Последният поклати глава.
— Това наистина е безсмислено. И как смятахте да го убиете, като сте съвсем сам?
Отговор не дойде и за момент Мендел реши, че дребният човечец просто е умрял от студ — според него той седеше там като побит поне от двайсет часа; със скръстени на гърдите ръце и пъхнати под мишниците длани, с тънки ледени шушулки по пейсите: вперил широко разтворени очи в къщата на сто метра от него, сякаш я хипнотизираше. Мендел попита:
— Знаехте ли, че ще дойда?
Завъртване на главата: „не“.
— Знаехте ли, че жена ви ми е писала?
Завъртване на главата: „не“.
— Мазур наистина ли е в тази къща?
— В плевнята — каза Пинкош.
Мендел Визокер бе пристигнал във Варшава преди пет часа, с влака от Данциг. Писмото на Добе Клоц достигна до него на 22 февруари. По-лош момент да го получи надали имаше, ако беше закъсняло с два дни, изобщо нямаше да знае за него: в джоба на сакото си имаше билет за целия маршрут Данциг — Хамбург — Амстердам — Лондон — Лисабон — Порт Саид — Аден — Коломбо — Сингапур — Порт Морсби — Сидни. През последните месеци той бе усещал как в него, прилично на зъбобол, се засилва желанието да замине; старите демони, които го обладаваха още от юношеството му отново се бяха появили и препусканията из огромната руска шир не успяваха вече да ги усмирят. Прихванало го беше изведнъж, една вечер, когато се чувстваше по-потиснат от всякога — легнал между двете леко затлъстели и леко поостарели латвийки, — като гледаше как се изселва на запад половината Полша, евреи и неевреи. Освен това беше получил ново писмо от братовчеда Шлоамел, което бе пътувало четири месеца и в което повече от всякога онзи възхваляваше австралийските прелести. Мендел изведнъж беше открил, че човек сменя навиците си по-лесно и по-бързо, отколкото костюма или кафенето — за няколко часа продаде бруска, конете, дяловете си в една-две сделки, закри сметката си в Балтийската банка и си купи билет.
Пътуването му беше предвидено за 25 февруари, но това приличаше на подскок на бълха, защото той просто щеше да замине — щеше да тръгне на път: от Данциг щеше да отиде в Амстердам, да остане там известно време и да чака друг кораб за Лондон. На 11 март сутринта, на борда на „Тасмания“ щеше да отплава от Англия към необятната шир. И тъкмо тогава, насред всичките тези чудесни планове, когато мислено вече бе захвърлил зад себе си Полша и Украйна, точно както бе напуснал толкова жени, ето ти го писмото на Добе. Всичко беше пресметнал — ако отидеше и се върнеше с влак и останеше дванайсет часа във Варшава, щеше да има достатъчно време да убие Пелте Мазур Вълка и да се измъкне, без риск да го хванат.
В писмото на Добе без никакво предисловие пишеше:
До Мендел Визокер: тя беше изнасилена, бита. Натрошили са й костите с ритници. Беше бременна и сигурно това е била причината. Пометна и едва не умря. Надявах се, че е убила мъжа, но не. А оня ненормален дребосък Пинкош от две седмици изчезна. Елате. Мъжът е един поляк на име Тадеуш Ненски.
Мендел беше изгорил писмото от предпазливост. А и по друга причина — той не вярваше много, че изнасилвачът на Хана е Тадеуш. Имаше си свое мнение. Щом слезе от влака, той отиде на улица „Гойна“, видя се с Добе (на която не каза нищо за Мазур), но не и с Хана, тя спеше дълбоко. Тръгна на лов. Следата, която Пинкош Клоц на своите шейсет и седем години и със своите метър и петдесет бе търсил седмици наред, той откри за три часа, ала по пътя направи сума поразии. Но понеже на другия ден щеше да изчезне…
Попита:
— Пелте Мазур я е изнасилил, нали, господин Клоц?
Утвърдително кимване.
— И я е бил?
Утвърдително кимване. Мендел се усмихна: обеща си с голямо удоволствие да убие Вълка. Погледът му се насочи към плевнята, залепена за къщата, от която се виждаше само покривът.
— И той е там?
Трето кимване.
— В него ли са ножовете му?
„Да“, кимна Пинкош. Черната шапка беше силно нахлупена на главата, брадата почти скриваше слабото му лице, навлякъл бе един върху друг всичките си кафтани, за да му топлят, но пак не изглеждаше дебел. Преди малко отново бе завалял сняг и този сняг заглушаваше дори барабанните удари, идващи откъм Цитаделата. Мендел прецени, че часът е около двайсет и един и трийсет. Утре влакът му тръгваше малко преди девет. Време имаше достатъчно. Изправи се.