— Аз отивам, сам. Ще ми пречите, а пък може да ви тикнат и в затвора.
Пинкош повдигна рамене. Мендел леко го удари с юмрук по шапката, просто така, приятелски. Пинкош се просна с нос, забит в снега.
Когато Мендел почука на вратата, отвори му мъж, който говореше полски с немски акцент и по описанието, дадено му от една проститутка от улица „Крошмална“, Мендел разпозна един бивш щангист на име Херман Ерлих. В къщата имаше и жена, жената беше с брада и благодарение на това бе ходила чак до Испания с един цирк.
На много любезно зададения от Мендел въпрос Ерлих отговори, че от много време нито той, нито жената са виждали дори и сянката на Пелте Мазур. Не са го виждали от пет години, от едно турне, на което са били заедно. Малките зли очички на бившия вдигач на гири станаха още по-зли и заблестяха: не, не, изобщо не знае къде е Пелте, а пък и той му е такъв приятел, че ще счупи гръбнака на всеки, който се опита да напакости на стария му другар. След тази недвусмислена заплаха загледа Мендел втренчено, за да се увери последният, че тъкмо за неговия гръбнак ставаше дума.
Мендел се усмихна: грешно са го осведомили, това е, нека го извинят за безпокойството. Завъртя се леко и удари.
Един път, два пъти, три пъти. Малко стъписан, защото за пръв път някой оставаше прав толкова дълго. Все пак щангистът най-накрая се просна, с обърнати очи.
Принуден беше да обезвреди, но по-нежно, и брадатата жена, която се готвеше да го съсече на две с едно сатърче…
Настъпи тишина. Мендел духна единствената свещ. Свали обувките си и се опря плътно на стената, до сандъка за хляб. Сетне извика:
— Пелте? Тук съм. Както ти обещах.
Отначало откъм плевнята (в която се влизаше през една врата) не дочу никакъв шум. После Мендел долови съвсем леки стъпки. Отлично знаеше какво се опитва да направи Мазур — да излезе през другата врата на плевнята. Викна му подигравателно:
— Изобщо не се трепи: залостил съм я. Ще трябва да дойдеш насам. Чакам те.
Трийсет секунди потискаща тишина, а после отворът в стената, разделяща къщата от плевнята, се открехна. В пълната тъмнина Мендел нищо не виждаше, но усети почти недоловимото изскърцване…
… и дишането на Мазур.
— Визокер?
— Че кой друг? — каза Мендел през смях.
— Не съм я изнасилил.
— А, така ли?
— Не съм го направил. Тя имаше бръснач и си послужи с него, преди да успея.
— Но си се опитал.
— Бях пиян.
— Това надали ще промени нещо, драги. Предупредих те да не я пипаш. А освен това си я ритал.
— Бях пиян. Мендел, в името на хубавото старо време…
— Първо — рече Мендел съвършено спокойно, — ще ти счупя китките. И едва тогава врата.
Изсвистяване и първият нож се заби в сандъка за хляб, който Мендел с изпъната ръка бе избутал пред себе си.
— Не улучи — каза Мендел. — А нямаш трийсет и шест ножа.
— Имам още.
Сега Мендел стоеше в другия край на стаята. Добре че беше клекнал — втори нож се удари в стената точно над главата му.
— Пак не улучи.
Започна да лази на четири крака и изведнъж усети убождане в кръста, няколко сантиметра под колана. Но острието само беше одраскало кожата.
— И сега не улучи. А обикновено имаш три ножа.
— Имам още.
— Не вярвам — отвърна Мендел.
Пълна тишина. Чуваше се само думкането на барабана. „Какво ги е прихванало тия гадни военни? — помисли си Мендел. — Защо, по дяволите, се месят?“ (В този момент Мендел беше под масата, недалеч от припадналата брадата жена — усещаше нейната по-скоро отвратителна миризма. А по някои признаци разбра, че въпросната жена, а също и херкулесовият й мъж, и това беше най-неприятното, започват да идват на себе си.)
— Да се обзаложим — високо каза той. — Басирам се, че нямаш повече ножове. Сега ще дойда и ще ти счупя китките. Преди да се заема с врата ти.
И той от думи пристъпи към действие, както винаги бе правил и щеше да прави през целия си живот. Изправи се и се насочи към онова място в стаята, където беше почти сигурен, че се намира Мазур. И наистина на четвъртата крачка той усети присъствието. Удари напосоки, уцели, но не съвсем, та ударът да бъде решаващ. Тогава получи ново порязване по дължината на цялата дясна ръка. „Този негодник наистина е имал още един нож!“ Хвърли се напред и сграбчи Пелте за рамото, ръката му слезе надолу, хвана китката и я смаза в точния смисъл на думата: усети изпращяването на раздробените кости. Но в този миг външната врата се отвори и една миниатюрна фигура връхлетя в къщата с вик. „Тоя ненормален Пинкош Клоц!“, помисли си Мендел. Вниманието му бе отклонено за съвсем кратко време. Достатъчно — едно острие се заби в левия му хълбок.